Уют

Историята, която искам да ви разкажа, си няма начало или край, затова нека съвсем произволно започнем с това, колко объркан месец беше Декември по онова време. Снегът сияеше в мрака, който бе надвиснал в ранните вечерни часове; жълтите улични светлини тлееха като свещи без топлина; а огромната тераса до последния етаж на Младежкия дом, която можеше да побере цял симфоничен оркестър, стоеше все така неогазена и сякаш магически скрита от всяка форма на цивилизован живот.

Търсейки уюта - онова чувство на подреденост, топлина и сигурност в душата; и криволичейки в походката и разговорите, се бяхме озовали на въпросната магическа, девствена тераса. Храстчето, което ни криеше от минувачите, изглеждаше като финалният щрих на уюта, затова решихме да оставим бирите и задниците на снега, да отворим тетрадките, и да надраскаме по един есеистично-журналистически опит за мисловен процес в текстов формат. Не че имахме нещо на върха на езика, което искахме да кажем на света чрез лист и химикал, но намирахме известен душевен уют в това един човек с дълга коса и малко брада, и съвсем противоположен човек с голяма брада и самомнително рошава коса, да са объркани в заниманията си и разговорите си по толкова сходен начин.

Без дълбока лична кауза бяхме намерили формулата да изтъкаваме каузи от заглавни думи, и то в рамките на едва четвърт час преди да пресушим кенчетата Каменица и Георгиев (или както рядко се престрашава(х)ме - Иво) да изгаси двигателя на колата и да ни събере в стаята на творчеството. Харесвахме си тема, после си харесвахме пирон забит далеч от нея, и намотавахме социално оцветена прежда между двете. И така създавахме уют по навик от измашинираното творене, което не спря да оправдава и количеството бира, и задълбочаването на незабравимите приятелства.

Е, зимният сезон се търкули заедно с още десетина и взехме, че узряхме и от толкова тъкане на каузи някои дори си ги закичихме. Но и снегът на терасата отдавна се разтопи и стъпките по него спряха да се събират в една точка. Спряхме да криволичим в тандем и всичко стана едно право, подредено, непресечно, бе въобще... различно. Но не е това пиронът, който искам да закова днес, защото това е просто естественият житейски цикъл, в който нещата вървят неуморимо напред и в който търсим духовния уют. А всички онези раздалечни пирони, криви стъпки и объркани вечери са се сглобили в красива фигура от характери, емоции и личности.

Историята всъщност е за уюта и като всеки блян в историята без начало или край, този уют е бил прекрасен в притежание, и осмислен от непритежанието. И ако позволим този реализъм да ни извади от метафората, ако заменим уюта със смисъл, и ако в такъв смисъл потърсим уюта в текста, ще забележим, че блянът може да се улови, но не и да бъде притежаван. Ще забележим, че понякога изглежда объркващ като Декември, че е често скрит като заснежена тераса и че интуицията умело би ни упътила отново към него. И че може би бихме могли да го открием отново, дори и сега, дори пред Младежкия.