Ледена епоха

Скоро грохотът утихна и тя осъзна, че лежи затрупана нейде под тежестта на голямо количество снежна маса. Ушите и продължиха неистово да пищят и не и даваха мира. Болката на нараненото тяло не я мъчеше особено, колкото мисълта, че е окована в мрачната тъмница на страха от неизбежния фатален край. Снегът – неин единствен пазач без усилие я задържаше и неумолимо гасеше искриците и на живот. Борбата за живот в нея не спираше. Нови сили я изпълваха с решимост да оцелее, но на тяхно място идваше студ, вливащ се във вените и.
Незабелязано тя се отпусна в чуден сън. Усети, че върви по улицата към дома. Слабите слънчеви лъчи и правеха напук на впечатлението, че сякаш се разхожда в един от онези ярки горещи дни, когато маранята трепти над асфалта. След няколко крачки тя стигна сергията за сладолед и при вида на леденото изкушение, което така обожаваше, внезапно и стана зле и хукна към вкъщи с все сила. Влетя във всекидневната и завари мъжа си и малкия си син весело да си играят. Опита да се усмихне, ала устните и бяха вцепенени. Съпругът изненадан се изправи и се приближи. В очите му се изписа огромно безпокойство и мъка. Започна да и говори. Не го чуваше, но долавяше смисъла на думите му: „Скъпа, аз съм насреща. Знай, няма да забравя нито за миг силната ти любов, защото тя е слънце. То топли моето сърце, дори когато тъмни облаци го засенчват и корица скреж се опитва да го покрие.”…
Хубавите думи внезапно свършиха. Светът се завъртя пред очите и, мрачна пелена я обгърна и тя рухна в протегнатите ръце на любимия. В следващия миг я връхлетяха гласове, а светлина си проби път до зениците и. Първото нещо, което видя беше радостното лице на съпруга и. В крайчеца на очите му блестяха щастливи сълзи, от които струеше гореща любов, способна да я накара да се почувства отново жива.

Там някъде в пустинята, в безширните златни пясъци съществуваха оазисите-най-вълшебните места на Земята, блянът за прежаднелия, земният рай за безпомощния, за вече приелия злата си участ да умре в пустошта, единствено под жаркия поглед на слънцето, правещо жаждата, глада, смъртта му още по-жестоки и мъчителни. Насред дюните имаше и живот. Имаше вода, храна, зеленина-всичко необходимо, за да възникне живота. Единствено там цъфтеше цветето на живота, раждащо пламъка, в чиято чашка се намираха въглените, от които се раждаше животът-единствения в необятната пустош. Раждаше се птицата, кръжаща над земното пространство, разперила величествено своите восъчни криле и извисила поглед към слънцето, копнееща да се докосне до светлината му, да го достигне. И сякаш кръгозорът, с който бе разполагала до този момент бе нищожен, мимолетен в сравнение със слънцето към което се стремеше. Но ето жарките слънчеви лъчи вече топяха восъчните криле на птицата, чийто поглед все още пламтеше от желание да постигне нирваната от която се нуждаеше душата й. Падаща в горещите пясъци, тя умираше с мечтата си, упорствайки, неискайки да се раздели с нея.
Небето бе пусто, но не след дълго щеше да бъде огласено от крясъците на нова кръжаща птица, копнееща да постигне нирваната от която и нейната душа се нуждаеше. Сякаш онази птица се бе преродила в тази. Сякаш стопените криле горяха от желание да се разперят отново над пустошта. Едно бе сигурно птицата никога нямаше да достигне онова към което се стремеше. Родена от огъня, но не притежаваше силата му. Природата й даваше криле, за да полети, защото бе създадена да бъде птица, но ги бе сътворила восъчни, защото тя не бе създадена да властва над света, не бе създадена да се докосне до слънцето- единственият властелин във вселената.

Акция българите

Вечер е. Пътувам в тролея. Светлините озаряват улиците. За миг затварям очи и се замислям – за живота, за България. Къде сме ние? В ЕС – едва ли . В НАТО, и там не сме. А според група американски учени, след години няма да сме и на картата на света. Колко сме нищожни за големите световни магнати. Едно щрак, и ни няма. Една наша грешка, и край. А българските политици са най – добри в правенвто на грешни ходове и прането на пари. Най – добри сме в това да сме бедни, потъпкани и обезнадеждени. Бавно се губим сред големите нации. Историята, с която се хвалим, си я знаем само ние, а бъдещето – него не си го и представяме!
„Златният век” на България отдавна отмина, сега царува финансовата криза. Наследник на красивата столица Преслав днес е претъпканата и мръсна София. Моралните ценности, заради които в бой са загивали велики българи, сега са изместени от жаждата за пари и власт.
Накъде така ? – иде ми се да изкрещя на всеки един човек в този претъпкан тролей. Засега се сдържам, но нужно ли е и докога ? Използваме облагите на ЕС, само за да избягаме по – бързо от родината. Самозалъгваме се, че така или иначе светът ще ни гледа със същите очи. Някога в чуждестранните вестници е пишело за смелостта на българите борили се в Априлското въстание, а днес там се описват само провалите и убийствата в милото ни отечество.
Но аз няма да се оставя на кризата да ме смаже, няма да позволя на политиците да потъпкат ценностите ми. А ти ?
Ти си този, който не знае кои са братята Кирил и Методий, ти си този за когото Христо Ботев е само названието на площада във Враца, за когото саможервата е липса на разум. Ти си този, който сам убива надеждата и проклина съдбата си, ти си този, от когото зависи всичко. Ти си част от пъзела наречен България, част от една велика история.
Помогни ми, повярвай, че това е възможно – възможно е да оцелеем !

Последният да дръпне шалтера!

Мъж, облечен в черни дрехи. Слага на ръцете си черни ръкавици, част от костюма, който облича за да върши отговорната си работа. Не му е никак лесно- трябва да дърпа конците на толкова кукли. А те са тъй малки, нищо не разбират. Само в неговите опитни ръце оживяват, под строгия му контрол учат и израстват. Той е като техен баща- дърпа конците на своите питомци и създава изкуство, постига успехи, аплодисменти, похвали. А куклите, нищо неподозиращи, играят на музиката, която им пуска, говорят с неговите думи. Но разбира се, те са част от едно голямо представление. Или по-скоро цирк, маскарад.
Директорът им ще ги награди за добрата игра, но само морално. Все пак са просто кукли. Той ще ги заведе на фестивал в Европа, на международна сцена. Разбира се, ще избере само най-добрите и послушните, а именно тези, чиито конци се дърпат най-лесно. А те ще го последват навсякъде, защото нямат сила да се откъснат от примката, която отдавна е увила вратовете им.
Куклите се радват сякаш това е първото им представление. Директорът е отдал огромна чест именно на тях да представят трупата, дори театъра на големия фестивал. Те дават всичко от себе си- репетират до зори, денонощно шият костюми и рисуват декори. Подготовката им е достойна за събитието. Но техният наставник и ръководител не е с тях сега, трудят се сами. Той е твърде зает да урежда двама свои приятели с черни ръкавици. Те не участват в представлението, но искат да се разходят, да видят "Европата". Пък и идването им с трупата не е трудно постижимо, нали куклите са изкарали достатъчно пари за да пътуват аванта поне петима "директори".
Приготовленията свършват. Идва ред и на великото събитие. Фестивалът е грандиозен и толкова добре организиран, че всички са възхитени. Куклите въодушевени, пиещи сила от светлините на прожекторите, изнасят най-доброто си представление. Завесата пада и започват бурни аплодисменти, но актьорите остават скрити. Покланя се само директора. Потрива доволно ръце. Питомците му за пореден път са си свършили добре работата. Доказателството за това е в джоба му- тлъста пачка приходи от билети. Доказателства има и във вестниците, които с големи букви славят името на театъра и неговия директор.
А куклите?! Както вече казах, те са просто част от едно голямо представление. Но на мен не ми се гледа тази гнусна пиеса. Излизам от залата, а последният да дръпне шалтера!