Клоунът беше красив и шарен. Обичах го, защото винаги се усмихваше. С красив златен костюм, с маншети и яка и с онази широка искряща усмивка. Гледах го отдолу на горе и мечтаех да порасна и да стана като него. Вярвах му. Той поддържаше детското в мен. С нетърпение очаквах съботите, за да отида и да го видя отново. Веднъж ме хвана за ръката. Неговата беше толкова голяма и топла. Почувствах се...щастлива. Рисувах го, сънувах го и мечтаех! Представях си как минават дните му, колко хубаво е да даряваш щастие и да пораждаш искри в хилядите вперени в теб погледи.
Един слънчев съботен ден, запъхтяна се затичах по стълбите нагоре. Исках да го срещна преди да е започнало шоуто, за да му подаря своята рисунка. Голямата бяла врата точно срещу залата беше открехната. Надникнах през малкия отвор. Иска ми се никога да не бях. В онзи ден, детето в мен изчезна, изгуби се някъде там...надявам се само, където и да е, да не е на тъмно, защото много се страхува от тъмното. Какво видях ли? Видях огледало, в което се отразяваше мъж. Мъжът рисуваше лицето си с помоща на цветна палитра от бой. Клоунът беше един съвсем обикновен човек, но в онзи ден той отне всичко, което имаше едно дете, отне му вярата.
А днес бързам за работа. Време е да облека златния костюм, да надяна маншетите, да сложа яката и да застана пред огледалото, за да нанеса цветния грим върху лицето си. Събота е! Децата ме чакат, а някъде там, може би ще открия и онова малко момиченце, което се изгуби преди години. Но...вие бъдете спокойни. Голямата бяла врата, точно срещу салона е заключена. Никoй нищо няма да види, за това.... ш - ш - шт!
неделя, 25 юли 2010 г.
Нека последния дръпне шалтера
Филмът започна. Явно е български, защото още от първите кадри познах, че действието се развива някъде в Монтана. Екипи на МВР залавят престъпници. Още неясен сюжетът започва да се избистря след първите реплики на един от полицаите: "Това е не просто наглост, това е подигравка с правосъдието и справедливостта". До колкото разбрах заловените са автокрадци и бивши затворници, които в последните години са извършвали отвличания. Измъчвали са хора, режейки пръстите и ушите им. Полицаят твърди, че имат всички необходими доказателства - кръв, ДНК, свидетели.
Трус, писък, болка, смърт. България?! Не! Това е някъде далеч. Но в очите на хората е изписан истински ужас. И отново...по улиците на София една млада жена с микрофон тича след хората и ги моли за малко внимание. Възрастен мъж спира.
- Господине, какво е вашето мнение за кампанията на UNICEF "Да помогнем на децата на Хаити" ? - Мъжът сбръчка вежди и студено погледна право в обектива.
- Аз да помогна? С мойта пенсия от 120 лева 80 от които отиват за лекарства. Както казват само 1.20 ...само! Това е един хляб. Ние нашите деца не можем да опазим, тръгнали сме да спасяваме чуждите.
Остана мълчалив още няколко секунди. След това се обърна и си тръгна. Кадърът завърши с един самотен, бавно придвижващ се старец, които държи в ръката си торба с хляб и неодобрително поклаща наведената си, побеляла глава.
Голяма, зле изглеждаща сграда. Прилича на училище. Над входната врата има табелка ДДЛРГ и понеже явно не всеки знае тази абревиатура, долу на екрана се появи надпис - Дом за деца лишени от родителска грижа. Действието, като че спря. След няколко секунди три деца отвориха голямата дървена врата и се затичаха към изхода. Две момчета и едно момиче. Тръгнаха в различни посоки. Камерата проследи момичето. То стигна до малка, почти срутена къщичка и влезе - сякаш за стотен път. Легло. На леглото мъж, около 50-set годишен. Видя момичето, усмихна се, бръкна в шкафчето до леглото и извади 2 лева. След това доволно разкопча копчето, ципа и свали панталона си. Момичето коленичи. Черен екран и звук на възбуда отекващ в тишината. Надпис "ФИЛМЪТ Е СЪЗДАДЕН ПО ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЪБИТИЯ". Крах!
Кражби, изнасилвания, убийства, педофилия...светът е голям. Наглост, завист, алчност - дебнат от всякъде. И ако искаме да се спасим трябва да спрем. За това развивайте бушоните и се съсредоточете в нещо друго. Кой знае...спасението може да е съвсем близо и да чака. Да чака онези, които се осмелиха да дръпна шалтера. Все пак Светът е голям. Светът наистина е голям!
Трус, писък, болка, смърт. България?! Не! Това е някъде далеч. Но в очите на хората е изписан истински ужас. И отново...по улиците на София една млада жена с микрофон тича след хората и ги моли за малко внимание. Възрастен мъж спира.
- Господине, какво е вашето мнение за кампанията на UNICEF "Да помогнем на децата на Хаити" ? - Мъжът сбръчка вежди и студено погледна право в обектива.
- Аз да помогна? С мойта пенсия от 120 лева 80 от които отиват за лекарства. Както казват само 1.20 ...само! Това е един хляб. Ние нашите деца не можем да опазим, тръгнали сме да спасяваме чуждите.
Остана мълчалив още няколко секунди. След това се обърна и си тръгна. Кадърът завърши с един самотен, бавно придвижващ се старец, които държи в ръката си торба с хляб и неодобрително поклаща наведената си, побеляла глава.
Голяма, зле изглеждаща сграда. Прилича на училище. Над входната врата има табелка ДДЛРГ и понеже явно не всеки знае тази абревиатура, долу на екрана се появи надпис - Дом за деца лишени от родителска грижа. Действието, като че спря. След няколко секунди три деца отвориха голямата дървена врата и се затичаха към изхода. Две момчета и едно момиче. Тръгнаха в различни посоки. Камерата проследи момичето. То стигна до малка, почти срутена къщичка и влезе - сякаш за стотен път. Легло. На леглото мъж, около 50-set годишен. Видя момичето, усмихна се, бръкна в шкафчето до леглото и извади 2 лева. След това доволно разкопча копчето, ципа и свали панталона си. Момичето коленичи. Черен екран и звук на възбуда отекващ в тишината. Надпис "ФИЛМЪТ Е СЪЗДАДЕН ПО ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЪБИТИЯ". Крах!
Кражби, изнасилвания, убийства, педофилия...светът е голям. Наглост, завист, алчност - дебнат от всякъде. И ако искаме да се спасим трябва да спрем. За това развивайте бушоните и се съсредоточете в нещо друго. Кой знае...спасението може да е съвсем близо и да чака. Да чака онези, които се осмелиха да дръпна шалтера. Все пак Светът е голям. Светът наистина е голям!
вторник, 4 май 2010 г.
В очите ти заплашително проблясват везни
В
дълбините на ириса се крие. Не искам да го виждам! Боли, изгаря ми душата. Малко, опасно, унищожително…тъмно, тайно, съкровено; неразбираемо, замъглено, скрито; чисто, непринудено, осъдително…Крие се голямо страховито огледало. В него всяко твое действие има отражение. В чуждите очи, всяка дума, жест, всеки твой поглед и невинна усмивка биват внимателно преценени и оценени. Тези очи те прогарят, изгаряш в тях само да си позволиш грешна стъпка. Красиво е – пламъкът те обгръща и унищожава, а малко по-надолу от носа грее усмивка. Усмивка принадлежаща на човека с горящите очи, чийто тест не си издържал – този път. Как се подлъга само. Усмивката отвлича вниманието ти от същността. От благия, кротък поглед, който завинаги се е отвърнал от теб. Непроницаем поглед, а може би ти не искаш да прочетеш истината в него.
Очите
не говорят. Разбираемо е, нали? Затова имаме уста, която рядко ползваме в подходящия момент, в която понякога влизат грешните думи…Скрили всичко в очите, побрали красиво и грозно, ненаситни и жадни за още, те говорят тихо. Нямат глас, но защо? Казват всичко в прав текст, трудно се учат да лъжат, по-трудно се изпускат от устата. Тя пък издава неприятни звуци понякога, когато й е тежко гласът трепти, ала когато наистина е нужно дали мълчи? Така опияняват, тези сини, зелени, пъстри, кафяво-черни очи. Така нежно гледат, милват образа ти, а ти се гледаш в тях по-хубав, отколкото си всъщност, по-хубав, отколкото заслужаваш. И изучаваш извивките им – съвършенството на ириса, непорочността на зеницата, чистотата на склерата…дължината на миглите, черните им фини ресници, изящно изписаните вежди. Това ангелско изражение не е способно да те предаде, да те обвини, да подходи дребнаво към неволите ти.
Ти
си параноик. Недей да се страхуваш, под повърхността нищо няма да намериш – нещата са пределно ясни. Нима този благосклонен поглед, би ти навредил. Нима в тази главица се въртят лоши мисли за теб? Току-що се разкри. Изказа болката си, как си постъпил, онова що е било правилно според теб. Сподели радостта си, подскочи и седна. Приземи се тежко на схванатите си нозе, след като дълго летя из света на мечтите. Виж събеседника си. Радва се за теб, сияе. Подкрепя те и го доказва. Очите му са с тъй наситен цвят, ще се разплаче. Какъв добър приятел!
Заплашително
през съзнанието ти прелитат несвързани, налудничави мисли. Наистина ли постъпи правилно? Има ли правилно? Не е ли всичко относително. Опасността дебне отвсякъде. Умопомрачение те наляга, блъскаш си главата. Ама че си глупчо! Да не беше му казвал. Сега ще развали мнението си за теб. Ще те вкара в рамките на собствените си предразсъдъци, ала нищо няма да каже. Единственото което може да се забележи едвам, е как леко падаш. Образа ти в огледалото се оцветява, минава в графата – грозно. Нима ти не би направил същото, ако беше на негово място?
Проблясват
малки искрици. Мига, мига! Значи има надежда. Блясъкът в тези синьо-черни бездни е като пътеводна светлина, като отблясък от огъня в ада. Хвани се за него, дръж се, не пускай! Това може да се окаже последният ти шанс да се издигнеш в тези очи. Очи, които не разкриват своята погнуса от присъствието ти. Приветстват те, блестят навлажнени, радостни и разтроени заради твоята победа. Бедни, гладни и жадни за лика ти. За осанката, която се отразява чак в душата, а после изплува малка и незначителна на повърхността за да можеш да се огледаш безгрижно. Сияеш в ярки цветове, тези на щастието и просветата; разочарованието и последния звезден миг, като супернова в тези очи, а те, те стрелкат и хвърлят искри.
Везни,
това е! Разкри тайната на века. Математиката е в основата на всичко. Предмета, който така упорито отказваш да проумееш. Всяка твоя грешка е пресметната, сравнена, умножена и наказана в съзнанието на човека до теб. Той я дели и изважда от добрините, от малките прегрешения и стъпки в страни; за да прецени кое ще натежи повече. Кое твое качество, ще изгрее и възпламени погледа. Дали изражението на очите ще е леденостудено или медено. Везните точно отмерват пристрастията на събеседника, убиват душата ти, мачкат я, присмиват се. Жал им е да го изкажат. Очите не говорят, не искат така да реагират, ала е неизбежно. Този механизъм е съдбовен, условен, рефлексен. Твоите очи, действат на същия принцип. Съдията в тях, често издава тежки присъди, но няма кой да ги види. Те са тихи и унищожителни. Малко хора са достатъчно проницателни да ги осъзнаят зад този поглед изпълнен със снизхождение. Отговорите на всички въпроси понякога се състоят в едно намигане и извръщане встрани. Ах, тези везни, ако се загледаш внимателно сега ще ги видиш как се поклащат. Изящни, малки, точни. Ти полека се издигаш в тях, а мен ме е страх да погледна, колко тежа аз.
дълбините на ириса се крие. Не искам да го виждам! Боли, изгаря ми душата. Малко, опасно, унищожително…тъмно, тайно, съкровено; неразбираемо, замъглено, скрито; чисто, непринудено, осъдително…Крие се голямо страховито огледало. В него всяко твое действие има отражение. В чуждите очи, всяка дума, жест, всеки твой поглед и невинна усмивка биват внимателно преценени и оценени. Тези очи те прогарят, изгаряш в тях само да си позволиш грешна стъпка. Красиво е – пламъкът те обгръща и унищожава, а малко по-надолу от носа грее усмивка. Усмивка принадлежаща на човека с горящите очи, чийто тест не си издържал – този път. Как се подлъга само. Усмивката отвлича вниманието ти от същността. От благия, кротък поглед, който завинаги се е отвърнал от теб. Непроницаем поглед, а може би ти не искаш да прочетеш истината в него.
Очите
не говорят. Разбираемо е, нали? Затова имаме уста, която рядко ползваме в подходящия момент, в която понякога влизат грешните думи…Скрили всичко в очите, побрали красиво и грозно, ненаситни и жадни за още, те говорят тихо. Нямат глас, но защо? Казват всичко в прав текст, трудно се учат да лъжат, по-трудно се изпускат от устата. Тя пък издава неприятни звуци понякога, когато й е тежко гласът трепти, ала когато наистина е нужно дали мълчи? Така опияняват, тези сини, зелени, пъстри, кафяво-черни очи. Така нежно гледат, милват образа ти, а ти се гледаш в тях по-хубав, отколкото си всъщност, по-хубав, отколкото заслужаваш. И изучаваш извивките им – съвършенството на ириса, непорочността на зеницата, чистотата на склерата…дължината на миглите, черните им фини ресници, изящно изписаните вежди. Това ангелско изражение не е способно да те предаде, да те обвини, да подходи дребнаво към неволите ти.
Ти
си параноик. Недей да се страхуваш, под повърхността нищо няма да намериш – нещата са пределно ясни. Нима този благосклонен поглед, би ти навредил. Нима в тази главица се въртят лоши мисли за теб? Току-що се разкри. Изказа болката си, как си постъпил, онова що е било правилно според теб. Сподели радостта си, подскочи и седна. Приземи се тежко на схванатите си нозе, след като дълго летя из света на мечтите. Виж събеседника си. Радва се за теб, сияе. Подкрепя те и го доказва. Очите му са с тъй наситен цвят, ще се разплаче. Какъв добър приятел!
Заплашително
през съзнанието ти прелитат несвързани, налудничави мисли. Наистина ли постъпи правилно? Има ли правилно? Не е ли всичко относително. Опасността дебне отвсякъде. Умопомрачение те наляга, блъскаш си главата. Ама че си глупчо! Да не беше му казвал. Сега ще развали мнението си за теб. Ще те вкара в рамките на собствените си предразсъдъци, ала нищо няма да каже. Единственото което може да се забележи едвам, е как леко падаш. Образа ти в огледалото се оцветява, минава в графата – грозно. Нима ти не би направил същото, ако беше на негово място?
Проблясват
малки искрици. Мига, мига! Значи има надежда. Блясъкът в тези синьо-черни бездни е като пътеводна светлина, като отблясък от огъня в ада. Хвани се за него, дръж се, не пускай! Това може да се окаже последният ти шанс да се издигнеш в тези очи. Очи, които не разкриват своята погнуса от присъствието ти. Приветстват те, блестят навлажнени, радостни и разтроени заради твоята победа. Бедни, гладни и жадни за лика ти. За осанката, която се отразява чак в душата, а после изплува малка и незначителна на повърхността за да можеш да се огледаш безгрижно. Сияеш в ярки цветове, тези на щастието и просветата; разочарованието и последния звезден миг, като супернова в тези очи, а те, те стрелкат и хвърлят искри.
Везни,
това е! Разкри тайната на века. Математиката е в основата на всичко. Предмета, който така упорито отказваш да проумееш. Всяка твоя грешка е пресметната, сравнена, умножена и наказана в съзнанието на човека до теб. Той я дели и изважда от добрините, от малките прегрешения и стъпки в страни; за да прецени кое ще натежи повече. Кое твое качество, ще изгрее и възпламени погледа. Дали изражението на очите ще е леденостудено или медено. Везните точно отмерват пристрастията на събеседника, убиват душата ти, мачкат я, присмиват се. Жал им е да го изкажат. Очите не говорят, не искат така да реагират, ала е неизбежно. Този механизъм е съдбовен, условен, рефлексен. Твоите очи, действат на същия принцип. Съдията в тях, често издава тежки присъди, но няма кой да ги види. Те са тихи и унищожителни. Малко хора са достатъчно проницателни да ги осъзнаят зад този поглед изпълнен със снизхождение. Отговорите на всички въпроси понякога се състоят в едно намигане и извръщане встрани. Ах, тези везни, ако се загледаш внимателно сега ще ги видиш как се поклащат. Изящни, малки, точни. Ти полека се издигаш в тях, а мен ме е страх да погледна, колко тежа аз.
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде
Доскоро новините около отвличанията на търговски кораби по сомалийските брегове се въртяха често по новинарските емисии. През март относно автомобиловоза "Ейшън Глори" с българи в екипажа се яви информация, че ще бъде освободен. Това не се случи, защото исканият откуп от 15 милиона долара не е предаден, а и до този момент вече 4 месеца общо 13 българи (моряците от "Сейнт Джеймс Парк" споделят сходна съдба с тези от "Ейшън Глори") живеят в нечовешки условия.
Българското правителство не предприема ефективни мерки за справяне с проблема. Дипломатите явно седят и си щракат с пръсти, докато чакат отново международната общност да се активира и да им свърши работата. Слабата воля на българската дипломация междувременно обрича тези български граждани на ужасите на физическото страдание - липса на питейна вода(консумират техническа вода, която е довела до нарушения в храносмилането), лекарства и хранителни припаси. По-страшната страна от проблема е загубата на надежда за спасение. В условията на непрекъснат стрес, тъга по близките и блясъкът от приятелските очи нима тези хора вярват все още в избавлението си? Мудността по постъпките към освобождаването на тези българи навява горчив спомен за българските медици, които също бяха жертва на забавена намеса. Нужно ли е да излезем отново на шествие по улиците, за да покажем на политиците и света, че ни е грижа за живота на тези хора, които незаслужено търпят несгоди заради безхаберието на шайка дипломати? Мисля, че една навременна намеса на правителството ни ще докаже, че може да преодолява не само вътрешните неуредици, но и да се справя със задълженията си към българите зад граница.
Спасението за заложниците ще дойде от започването на истински, целенасочени преговори със сомалийските пирати. С малко приказки, повече действия и ясна мисъл за излизане от това положение е възможно да се успее. Хората, отговорни за това те да са все още в ръцете на пиратите е време да изтръгнат мозъците си от летаргията на безразличие и да поемат инициативата да бъдат върнати у дома в България. Дано дотогава българските заложници имат куража да дочакат свободата.
вторник, 23 март 2010 г.
Ледена епоха
Скоро грохотът утихна и тя осъзна, че лежи затрупана нейде под тежестта на голямо количество снежна маса. Ушите и продължиха неистово да пищят и не и даваха мира. Болката на нараненото тяло не я мъчеше особено, колкото мисълта, че е окована в мрачната тъмница на страха от неизбежния фатален край. Снегът – неин единствен пазач без усилие я задържаше и неумолимо гасеше искриците и на живот. Борбата за живот в нея не спираше. Нови сили я изпълваха с решимост да оцелее, но на тяхно място идваше студ, вливащ се във вените и.
Незабелязано тя се отпусна в чуден сън. Усети, че върви по улицата към дома. Слабите слънчеви лъчи и правеха напук на впечатлението, че сякаш се разхожда в един от онези ярки горещи дни, когато маранята трепти над асфалта. След няколко крачки тя стигна сергията за сладолед и при вида на леденото изкушение, което така обожаваше, внезапно и стана зле и хукна към вкъщи с все сила. Влетя във всекидневната и завари мъжа си и малкия си син весело да си играят. Опита да се усмихне, ала устните и бяха вцепенени. Съпругът изненадан се изправи и се приближи. В очите му се изписа огромно безпокойство и мъка. Започна да и говори. Не го чуваше, но долавяше смисъла на думите му: „Скъпа, аз съм насреща. Знай, няма да забравя нито за миг силната ти любов, защото тя е слънце. То топли моето сърце, дори когато тъмни облаци го засенчват и корица скреж се опитва да го покрие.”…
Хубавите думи внезапно свършиха. Светът се завъртя пред очите и, мрачна пелена я обгърна и тя рухна в протегнатите ръце на любимия. В следващия миг я връхлетяха гласове, а светлина си проби път до зениците и. Първото нещо, което видя беше радостното лице на съпруга и. В крайчеца на очите му блестяха щастливи сълзи, от които струеше гореща любов, способна да я накара да се почувства отново жива.
Незабелязано тя се отпусна в чуден сън. Усети, че върви по улицата към дома. Слабите слънчеви лъчи и правеха напук на впечатлението, че сякаш се разхожда в един от онези ярки горещи дни, когато маранята трепти над асфалта. След няколко крачки тя стигна сергията за сладолед и при вида на леденото изкушение, което така обожаваше, внезапно и стана зле и хукна към вкъщи с все сила. Влетя във всекидневната и завари мъжа си и малкия си син весело да си играят. Опита да се усмихне, ала устните и бяха вцепенени. Съпругът изненадан се изправи и се приближи. В очите му се изписа огромно безпокойство и мъка. Започна да и говори. Не го чуваше, но долавяше смисъла на думите му: „Скъпа, аз съм насреща. Знай, няма да забравя нито за миг силната ти любов, защото тя е слънце. То топли моето сърце, дори когато тъмни облаци го засенчват и корица скреж се опитва да го покрие.”…
Хубавите думи внезапно свършиха. Светът се завъртя пред очите и, мрачна пелена я обгърна и тя рухна в протегнатите ръце на любимия. В следващия миг я връхлетяха гласове, а светлина си проби път до зениците и. Първото нещо, което видя беше радостното лице на съпруга и. В крайчеца на очите му блестяха щастливи сълзи, от които струеше гореща любов, способна да я накара да се почувства отново жива.
сряда, 17 март 2010 г.
Там някъде в пустинята, в безширните златни пясъци съществуваха оазисите-най-вълшебните места на Земята, блянът за прежаднелия, земният рай за безпомощния, за вече приелия злата си участ да умре в пустошта, единствено под жаркия поглед на слънцето, правещо жаждата, глада, смъртта му още по-жестоки и мъчителни. Насред дюните имаше и живот. Имаше вода, храна, зеленина-всичко необходимо, за да възникне живота. Единствено там цъфтеше цветето на живота, раждащо пламъка, в чиято чашка се намираха въглените, от които се раждаше животът-единствения в необятната пустош. Раждаше се птицата, кръжаща над земното пространство, разперила величествено своите восъчни криле и извисила поглед към слънцето, копнееща да се докосне до светлината му, да го достигне. И сякаш кръгозорът, с който бе разполагала до този момент бе нищожен, мимолетен в сравнение със слънцето към което се стремеше. Но ето жарките слънчеви лъчи вече топяха восъчните криле на птицата, чийто поглед все още пламтеше от желание да постигне нирваната от която се нуждаеше душата й. Падаща в горещите пясъци, тя умираше с мечтата си, упорствайки, неискайки да се раздели с нея.
Небето бе пусто, но не след дълго щеше да бъде огласено от крясъците на нова кръжаща птица, копнееща да постигне нирваната от която и нейната душа се нуждаеше. Сякаш онази птица се бе преродила в тази. Сякаш стопените криле горяха от желание да се разперят отново над пустошта. Едно бе сигурно птицата никога нямаше да достигне онова към което се стремеше. Родена от огъня, но не притежаваше силата му. Природата й даваше криле, за да полети, защото бе създадена да бъде птица, но ги бе сътворила восъчни, защото тя не бе създадена да властва над света, не бе създадена да се докосне до слънцето- единственият властелин във вселената.
Небето бе пусто, но не след дълго щеше да бъде огласено от крясъците на нова кръжаща птица, копнееща да постигне нирваната от която и нейната душа се нуждаеше. Сякаш онази птица се бе преродила в тази. Сякаш стопените криле горяха от желание да се разперят отново над пустошта. Едно бе сигурно птицата никога нямаше да достигне онова към което се стремеше. Родена от огъня, но не притежаваше силата му. Природата й даваше криле, за да полети, защото бе създадена да бъде птица, но ги бе сътворила восъчни, защото тя не бе създадена да властва над света, не бе създадена да се докосне до слънцето- единственият властелин във вселената.
сряда, 3 март 2010 г.
Акция българите
Вечер е. Пътувам в тролея. Светлините озаряват улиците. За миг затварям очи и се замислям – за живота, за България. Къде сме ние? В ЕС – едва ли . В НАТО, и там не сме. А според група американски учени, след години няма да сме и на картата на света. Колко сме нищожни за големите световни магнати. Едно щрак, и ни няма. Една наша грешка, и край. А българските политици са най – добри в правенвто на грешни ходове и прането на пари. Най – добри сме в това да сме бедни, потъпкани и обезнадеждени. Бавно се губим сред големите нации. Историята, с която се хвалим, си я знаем само ние, а бъдещето – него не си го и представяме!
„Златният век” на България отдавна отмина, сега царува финансовата криза. Наследник на красивата столица Преслав днес е претъпканата и мръсна София. Моралните ценности, заради които в бой са загивали велики българи, сега са изместени от жаждата за пари и власт.
Накъде така ? – иде ми се да изкрещя на всеки един човек в този претъпкан тролей. Засега се сдържам, но нужно ли е и докога ? Използваме облагите на ЕС, само за да избягаме по – бързо от родината. Самозалъгваме се, че така или иначе светът ще ни гледа със същите очи. Някога в чуждестранните вестници е пишело за смелостта на българите борили се в Априлското въстание, а днес там се описват само провалите и убийствата в милото ни отечество.
Но аз няма да се оставя на кризата да ме смаже, няма да позволя на политиците да потъпкат ценностите ми. А ти ?
Ти си този, който не знае кои са братята Кирил и Методий, ти си този за когото Христо Ботев е само названието на площада във Враца, за когото саможервата е липса на разум. Ти си този, който сам убива надеждата и проклина съдбата си, ти си този, от когото зависи всичко. Ти си част от пъзела наречен България, част от една велика история.
Помогни ми, повярвай, че това е възможно – възможно е да оцелеем !
„Златният век” на България отдавна отмина, сега царува финансовата криза. Наследник на красивата столица Преслав днес е претъпканата и мръсна София. Моралните ценности, заради които в бой са загивали велики българи, сега са изместени от жаждата за пари и власт.
Накъде така ? – иде ми се да изкрещя на всеки един човек в този претъпкан тролей. Засега се сдържам, но нужно ли е и докога ? Използваме облагите на ЕС, само за да избягаме по – бързо от родината. Самозалъгваме се, че така или иначе светът ще ни гледа със същите очи. Някога в чуждестранните вестници е пишело за смелостта на българите борили се в Априлското въстание, а днес там се описват само провалите и убийствата в милото ни отечество.
Но аз няма да се оставя на кризата да ме смаже, няма да позволя на политиците да потъпкат ценностите ми. А ти ?
Ти си този, който не знае кои са братята Кирил и Методий, ти си този за когото Христо Ботев е само названието на площада във Враца, за когото саможервата е липса на разум. Ти си този, който сам убива надеждата и проклина съдбата си, ти си този, от когото зависи всичко. Ти си част от пъзела наречен България, част от една велика история.
Помогни ми, повярвай, че това е възможно – възможно е да оцелеем !
понеделник, 1 март 2010 г.
Последният да дръпне шалтера!
Мъж, облечен в черни дрехи. Слага на ръцете си черни ръкавици, част от костюма, който облича за да върши отговорната си работа. Не му е никак лесно- трябва да дърпа конците на толкова кукли. А те са тъй малки, нищо не разбират. Само в неговите опитни ръце оживяват, под строгия му контрол учат и израстват. Той е като техен баща- дърпа конците на своите питомци и създава изкуство, постига успехи, аплодисменти, похвали. А куклите, нищо неподозиращи, играят на музиката, която им пуска, говорят с неговите думи. Но разбира се, те са част от едно голямо представление. Или по-скоро цирк, маскарад.
Директорът им ще ги награди за добрата игра, но само морално. Все пак са просто кукли. Той ще ги заведе на фестивал в Европа, на международна сцена. Разбира се, ще избере само най-добрите и послушните, а именно тези, чиито конци се дърпат най-лесно. А те ще го последват навсякъде, защото нямат сила да се откъснат от примката, която отдавна е увила вратовете им.
Куклите се радват сякаш това е първото им представление. Директорът е отдал огромна чест именно на тях да представят трупата, дори театъра на големия фестивал. Те дават всичко от себе си- репетират до зори, денонощно шият костюми и рисуват декори. Подготовката им е достойна за събитието. Но техният наставник и ръководител не е с тях сега, трудят се сами. Той е твърде зает да урежда двама свои приятели с черни ръкавици. Те не участват в представлението, но искат да се разходят, да видят "Европата". Пък и идването им с трупата не е трудно постижимо, нали куклите са изкарали достатъчно пари за да пътуват аванта поне петима "директори".
Приготовленията свършват. Идва ред и на великото събитие. Фестивалът е грандиозен и толкова добре организиран, че всички са възхитени. Куклите въодушевени, пиещи сила от светлините на прожекторите, изнасят най-доброто си представление. Завесата пада и започват бурни аплодисменти, но актьорите остават скрити. Покланя се само директора. Потрива доволно ръце. Питомците му за пореден път са си свършили добре работата. Доказателството за това е в джоба му- тлъста пачка приходи от билети. Доказателства има и във вестниците, които с големи букви славят името на театъра и неговия директор.
А куклите?! Както вече казах, те са просто част от едно голямо представление. Но на мен не ми се гледа тази гнусна пиеса. Излизам от залата, а последният да дръпне шалтера!
Директорът им ще ги награди за добрата игра, но само морално. Все пак са просто кукли. Той ще ги заведе на фестивал в Европа, на международна сцена. Разбира се, ще избере само най-добрите и послушните, а именно тези, чиито конци се дърпат най-лесно. А те ще го последват навсякъде, защото нямат сила да се откъснат от примката, която отдавна е увила вратовете им.
Куклите се радват сякаш това е първото им представление. Директорът е отдал огромна чест именно на тях да представят трупата, дори театъра на големия фестивал. Те дават всичко от себе си- репетират до зори, денонощно шият костюми и рисуват декори. Подготовката им е достойна за събитието. Но техният наставник и ръководител не е с тях сега, трудят се сами. Той е твърде зает да урежда двама свои приятели с черни ръкавици. Те не участват в представлението, но искат да се разходят, да видят "Европата". Пък и идването им с трупата не е трудно постижимо, нали куклите са изкарали достатъчно пари за да пътуват аванта поне петима "директори".
Приготовленията свършват. Идва ред и на великото събитие. Фестивалът е грандиозен и толкова добре организиран, че всички са възхитени. Куклите въодушевени, пиещи сила от светлините на прожекторите, изнасят най-доброто си представление. Завесата пада и започват бурни аплодисменти, но актьорите остават скрити. Покланя се само директора. Потрива доволно ръце. Питомците му за пореден път са си свършили добре работата. Доказателството за това е в джоба му- тлъста пачка приходи от билети. Доказателства има и във вестниците, които с големи букви славят името на театъра и неговия директор.
А куклите?! Както вече казах, те са просто част от едно голямо представление. Но на мен не ми се гледа тази гнусна пиеса. Излизам от залата, а последният да дръпне шалтера!
неделя, 28 февруари 2010 г.
Няма.. лъжица
Няма.. лъжица
Преди около десет години в хитовия филм "Матрицата" господин Андерсън извади личната карта, на която пишеше "11.09.2001". След инцидента голям брой фенове наричаха съвпадението "пророчество". Истинското пророчество във филма се крие зад думите "няма лъжица".
Нека ви разкажа малко за държавата, в която живея. Всичко започна с идеята, да има за всички. И цялото това "всичко" умря 10 минути по-късно, когато изпълнението на идеята пое обратния път. Дойдоха времената, в които три заплати ти купуват колело, четири - телевизор. Портокали се купуват веднъж в годината. Дори цяла година да пестиш за случая, пак получаваш две кила. Ако отидеш да се оплачеш на близък човек, голям е шанса да са те докладвали точно след разговора. Безплатен билет до Белене. Лъжицата, с която трябваше всички да кусат блага така и не се даде. Трябваше навреме да се спре цирка. Така и стана, след малко повече от 40 години.
Добре е, че го изгонихме. Имам в предвид от съзнанието си, защото само от там го пропъдихме.
Усещам, че ви доскучава, затова ще премина към следващата част от сагата. Нов период, същите герои. Имаше много движение в тази част. Предимно навън, предимно на куфарчета, предимно пълни с пари. Тази част ни подготви за следващата: вече не 4, а 400 заплати купуваха телевизор. Телевизор-играчка.
Но и в този период имаше динамика. Хиляди хора скачаха по площадите, за да не бъдат червени. Така хванах пневмония на три годинки. Нашите събраха 8000 лева и не им достигнаха 16000 лева, за да ми купят най-обикновена американска лъжичка, за да си пия лекарствата.
Всичко се връща, са казали хората. Влязохме в ЕС и движението от част втора обърна посоката си. Започнаха куфарчетата със зелена подплата да вървят насам, към нашите джобове. Под "нас" разбирайте героите от сагата, защото само те имаха лъжички да ядат, каквото им се даваше.
А ние? Ние и сега нямаме лъжички. Малко по-малко се опитват да ни нахранят с надежда и действия, ала с коя лъжица да ги кусаме?
Преди около десет години в хитовия филм "Матрицата" господин Андерсън извади личната карта, на която пишеше "11.09.2001". След инцидента голям брой фенове наричаха съвпадението "пророчество". Истинското пророчество във филма се крие зад думите "няма лъжица".
Нека ви разкажа малко за държавата, в която живея. Всичко започна с идеята, да има за всички. И цялото това "всичко" умря 10 минути по-късно, когато изпълнението на идеята пое обратния път. Дойдоха времената, в които три заплати ти купуват колело, четири - телевизор. Портокали се купуват веднъж в годината. Дори цяла година да пестиш за случая, пак получаваш две кила. Ако отидеш да се оплачеш на близък човек, голям е шанса да са те докладвали точно след разговора. Безплатен билет до Белене. Лъжицата, с която трябваше всички да кусат блага така и не се даде. Трябваше навреме да се спре цирка. Така и стана, след малко повече от 40 години.
Добре е, че го изгонихме. Имам в предвид от съзнанието си, защото само от там го пропъдихме.
Усещам, че ви доскучава, затова ще премина към следващата част от сагата. Нов период, същите герои. Имаше много движение в тази част. Предимно навън, предимно на куфарчета, предимно пълни с пари. Тази част ни подготви за следващата: вече не 4, а 400 заплати купуваха телевизор. Телевизор-играчка.
Но и в този период имаше динамика. Хиляди хора скачаха по площадите, за да не бъдат червени. Така хванах пневмония на три годинки. Нашите събраха 8000 лева и не им достигнаха 16000 лева, за да ми купят най-обикновена американска лъжичка, за да си пия лекарствата.
Всичко се връща, са казали хората. Влязохме в ЕС и движението от част втора обърна посоката си. Започнаха куфарчетата със зелена подплата да вървят насам, към нашите джобове. Под "нас" разбирайте героите от сагата, защото само те имаха лъжички да ядат, каквото им се даваше.
А ние? Ние и сега нямаме лъжички. Малко по-малко се опитват да ни нахранят с надежда и действия, ала с коя лъжица да ги кусаме?
вторник, 23 февруари 2010 г.
НЯМАМ
(за всички, които ще кажат: това не се отнася за мен)
Ами, да. Нямам душа. Не помня кога я продадох, но отдавна ще да е било. 21 грама са си 21 грама, от където и да ги погледнеш. А като се има предвид какво наяждане пада в последно време, направо си е от значение. Вие, хората от народа, знаете само да ни намирате косури. Това сме били обещали, онова сме били казали, за третото сме се заклели, пък нищо не сме свършили. Ама моля ви се! Ние говорим, защото нямаме какво друго да правим. Особено пред камери и публика. Така де, аз това дето имам да свърша, си го върша, но по - на тъмно, по - на скрито. Нямам нужда от точно такава публична изява. То и от вас следизборно нямаме нужда, но трябва ли така очи в очи да ви го кажем? И без това е трудно осъществимо като се вземе предвид нашето нямане на очи, безочието де, а пък и знаем какво мрънкане ще падне ... Все се оплаквате: тегло, мъка, мъка, тегло - 4 години; после уж ни сменяте, а пак се почва: повече мъка, по - малко тегло. Така ли беше? Нямам понятие от тези думи и малко ги бъркам. Но не спирам да се чудя няма ли да свикнете вече? Все едно на нас ни е лесно. Разпити, разследвания, данъчни декларации ... Фирми имаш ли? - Нямам. Имоти край морето? - Нямам. Имоти в планината? - Нямам. Сметки в швейцарски банки? - Нямам. Дялови участия тук и там? - Нямам.
Ето и вие сега. Съвест имаш ли? - Нямам. Така де, имах, ама това беше преди да ме изберат. Сега нямаме нищо общо, не е на мое име. Прехвърлена е на братовчеда на мъжа на сестра ми от втория ми баща. Мога да ви запозная, ако искате. Да. И всичко е законно. Колежката от партията, нали е нотариус, всичко оправи. Документите са изрядни. Оня ден с прокурора бяхме седнали на по малко, та ги прегледа и доволен остана. Той от край време ми повтаряше, че с тая съвест до никъде няма да го докарам, но ето на - вече нямам.
Ами, да. Нямам душа. Не помня кога я продадох, но отдавна ще да е било. 21 грама са си 21 грама, от където и да ги погледнеш. А като се има предвид какво наяждане пада в последно време, направо си е от значение. Вие, хората от народа, знаете само да ни намирате косури. Това сме били обещали, онова сме били казали, за третото сме се заклели, пък нищо не сме свършили. Ама моля ви се! Ние говорим, защото нямаме какво друго да правим. Особено пред камери и публика. Така де, аз това дето имам да свърша, си го върша, но по - на тъмно, по - на скрито. Нямам нужда от точно такава публична изява. То и от вас следизборно нямаме нужда, но трябва ли така очи в очи да ви го кажем? И без това е трудно осъществимо като се вземе предвид нашето нямане на очи, безочието де, а пък и знаем какво мрънкане ще падне ... Все се оплаквате: тегло, мъка, мъка, тегло - 4 години; после уж ни сменяте, а пак се почва: повече мъка, по - малко тегло. Така ли беше? Нямам понятие от тези думи и малко ги бъркам. Но не спирам да се чудя няма ли да свикнете вече? Все едно на нас ни е лесно. Разпити, разследвания, данъчни декларации ... Фирми имаш ли? - Нямам. Имоти край морето? - Нямам. Имоти в планината? - Нямам. Сметки в швейцарски банки? - Нямам. Дялови участия тук и там? - Нямам.
Ето и вие сега. Съвест имаш ли? - Нямам. Така де, имах, ама това беше преди да ме изберат. Сега нямаме нищо общо, не е на мое име. Прехвърлена е на братовчеда на мъжа на сестра ми от втория ми баща. Мога да ви запозная, ако искате. Да. И всичко е законно. Колежката от партията, нали е нотариус, всичко оправи. Документите са изрядни. Оня ден с прокурора бяхме седнали на по малко, та ги прегледа и доволен остана. Той от край време ми повтаряше, че с тая съвест до никъде няма да го докарам, но ето на - вече нямам.
вторник, 2 февруари 2010 г.
Ледена епоха
Пълзящи хора, застинали хора...скреж е посипала очите им, през които смътно виждат желания огън. Студ е сковал устните им, които не изричат никакви слова...и всички те вперили поглед в огъня. А други се изтягат до него и точно те определят съдбата на първите. Воплите заглъхват в пустошта- те са нечути, стоновете също. Злорадият смях на блажените обаче е чут. Той всява страх и покорство у пълзящите, у застиналите. Скрежта скрива участта на братята ви. Пълзейки вие се лутате без посока в търсене на топлината. Блаженият ви подвежда. Ето виждате искрица и търчите към нея...но вече я няма, пред вас е само мъгла. Няма топлина, чувствате се изгубени, васали на злото. Малко по малко без да усетите скреж обхваща и сърцата ви. Като че ли някой ви е пуснал в катранен казан, а вие се блъскате в него в опит да изпълзите на бял свят. Стъпвате върху главите си, избождате очите си, осакатявате се, драпате по стените на катранения казан. Когато някой успее да излезе от казана, той самият вече е катранен. Той не помага на блъскащите се в него, а ги оставя да продължат скотската си битка и със самодоволна усмивка я наблюдава и й се наслаждава. Той вече се изтяга до огъня. Огъня обаче не може да стопи скрежта по сърцето му.
сряда, 13 януари 2010 г.
Акция "Българите"
Играй ми, играй ми...усили ориенталските ритми и разкърши тялото си под звуците им.Ще гледам разголената ти плът и ще ти говоря, и ще те упреквам, и ще се възмущавам.Ти играй, а аз ще ти говоря.Знам, че няма да ме чуеш.В главата ти бясно препускат звуците на маането.Това е единственото, което чуваш.А действията ти- те се свеждат до удовлетворяването на биологичните ти нужди.Да, върти гюбека, а аз ще ти говоря.Започвам.Ето какво имам да ти кажа.Казвам ти, че твоето бъдеще е планирано и предопределено.Казвам ти, че ти си такъв какъвто трябваше да бъдеш.Казвам ти, ти изпълни целта им, а именно- прост си.Възприемаш всяка убиваща ни простотия с радост и наслада.Заслепен си и си играеш гюбека, докато онези с отворени очи грабят ли грабят без да пропуснат нито стотинка.Знам, че не ме чу...насреща ми е онази тъпа и идиотска физиономия, заливаща се от смях...но играй ми, играй ми!Дори и аз виждащият не ще те оттърва от простотията ти, дори и аз виждащият не ще те спася.Ще гледам танца ти и ще те оплаквам.Ще спася себе си, това поне е по силите ми.Акция българите завършва успешно.Скоро ти ще бъдеш някой друг, но не и българин...дотогава - играй ми!
Акция "България"
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край...
И всички гордо се докосваме вляво. Гордеейки се, еуфорично изправени на крака. Без дори да се замисляме, че химнът на Република България е променян около 4 пъти. След 1990г. два от куплетите отпадат.
Но! Радвай се, Българио.
Радвай се сега, когато 50% от завършилите възпитаници на твоите гимназии са неграмотни, а всяко осмо твое дете желае да емигрира в чужбина. Гордей се, когато безработните ти братя и сестри са повече от 10% от населението. Чувствай се достойна, когато над 10 000 бездомници обитават катакомбите под прекрасната ти столица София. Гордей се, когато пенсионерите ти получават средно около 140лв. месечно, а децата ти с увреждания биха се зарадвали и на една трета от това. Но ти, Българио, не си виновна за социалната несправедливост, властващата корупция и немотията, нали? Е... искам да ти кажа, че и тези, които са виновни не биха си признали!
Философията на твоите чеда „Ако не помага, то поне няма на къде повече да навреди!” не се оказва най-правилната.
Мила Родино, съжалявам, но ти не си земен рай. И никога няма да бъдеш. Нито за децата ти в инвалидни колички, които знаят, че никога няма да стъпят на крака, нито за множеството наркомани, просяци, бездомници и бедняци по градските улици, за които ти никога не осигури дом и надежда.
Мила Родино, ти никога повече няма да си страната, в която искаха да живеят тези, които сега те напуснаха... и които, парадоксално на това, в момента се въодушевяват, щом чуят името ти.
Защото ти си необятно красива. Да, искам да разбера за всички твои тайни, които криеш някъде из дълбоките райски долини. Искам да прочета всички твои думи, написани по обширните поляни. Искам да вляза във всички твои пещери... и да знам, че единствено от силата на твоята природа зависи дали ще изляза жива. Защото вярвам в теб – също както и те вярваха. Но не ти ги предаде. Предадоха се те самите, че дори се и продадоха. Продават и предават и нас – малките хора. Ах, какви са егоисти!
А сега виждам светла стая, мраморни стени, стъкло и шахматна дъска. А фигурите по нея – кои чисто нови, кои стари и отдавна изгубили дори цвета си, а камо ли да знаят какво им е предназначението. Те се борят, сами със себе си, без да осъзнават. И ето, че шах. Но не, те не искат да загубят, не искат да се предадат и пак намират изход. Отново шах. Но този път излизането от ситуацията изисква повече усилие, но не е невъзможно... ход след ход, след ход... И отново – нов победител, нова игра, но уви - стари и износени фигури.
А ти, мила Родино, ти си някъде отдолу, под шахматната дъска, нарисувана на вече разпокъсана карта, върху която е разлято нещо, плювано е, че дори май някой си е позволил и да стъпи. Но все пак – върху теб играят шах, радвай се!
Мила Родино, извинявай, че ти го натяквам, но ти не си рай! Само защото раят не е на земята и никога няма да бъде.
сряда, 6 януари 2010 г.
Зейе
Тогава за пръв път видях света.Пред мен се открои кафявото лице на ухилено дете с беззъба, но щастлива усмивка.То ме гледаше с черните си бляскави очи, сякаш озарени от мен самия.Беше невинно и чисто също като белеещия се зад него сняг.Всичко бе толкова красиво и аз му се радвах и възхищавах, тепърва го опознавах.Край мен играеха деца.Тогава си мислех, че това е света!По-късно видях и черната страна на черния човешки живот-непрекъснатите свади между циганите, побоищата, нагрубяванията, немотията, пораждаща разпри.Тези ухилени деца вече ги виждах по друг начин-сополиви и опърпани циганета, всеки ден налагани от простите си родители.Гладни, боси и голи, по цял ден се въргаляха в калния сняг.А им се искаше снегът да бъде друг...червен например, напоен с кръвта на току-що заклано прасенце.Така всички щяха да бъдат щастливи...поне сега.На тях им беше достатъчно сега, за утре те нямаха мечти.Живота ги бе научил така.Сега татко им се наливаше с ракия, похапваше от киселото зеле, напомнящо колко вкиснал се е животът му.А мама беше готова да роди новите черни деца, които щяха да се въргалят в калния сняг.
Аз вече се топя и се радвам, че животът ми е толкова кратък.Видях красотата, тъкмо виждах и грозотията и изчезвах.Съжалявам хората-те имат дълъг живот, но той целият може да е грозен.Всичко е съдба-можех да бъда и снежен човек, създаден от бели ръце.Тогава щях да си отида с друга представа.Сега се топя-Коледа отдавна мина, а циганина отново се налива с ракия, пред него отново е киселото зеле...само дето е с една рожба в повече, с едно черно дете в повече!
Аз вече се топя и се радвам, че животът ми е толкова кратък.Видях красотата, тъкмо виждах и грозотията и изчезвах.Съжалявам хората-те имат дълъг живот, но той целият може да е грозен.Всичко е съдба-можех да бъда и снежен човек, създаден от бели ръце.Тогава щях да си отида с друга представа.Сега се топя-Коледа отдавна мина, а циганина отново се налива с ракия, пред него отново е киселото зеле...само дето е с една рожба в повече, с едно черно дете в повече!
неделя, 3 януари 2010 г.
Neverland
Когато мечтаеш, няма правила. Когато сънуваш - също. А как стоят нещата в реалния живот? Дали е чак толкова трудно да спазваш тези правила?
Събота е. Предиобяд. Пак пътуваме към селото ми и пак тези въпроси се лутат из объркания ми мозък. Пътят не е лош, но все пак има дупки, които ми помагат да подредя мислите си. Тази нощ най - после е паднал сняг. С наслада си представям разпалената печка и къкрещата върху нея манджа. Сгушвам се на седалката и сякаш усещам топлината, която ще се разлее по мен. Сигурно баба шета нервно из кухнята.
Навлизаме в поредното селце. Малки къщи, големи къщи, кошари ... Комините пушат "на кълбета", точно както в песента. Хубаво е. Топло е. Но като че ли усещам хлад. Виждам го. А ако колата спре, дори мога да го докосна. Някога това също е било дом. Тук също са се радвали хора, готвели са, работили са. След това са умрели. А след това са ги ограбили. Било е лесно - децата им най - вероятно са далеч, в чужбина. Първо са взели печката и хладилника, после леглата, одеалата, чаршафите. Накрая дори керемидите и тухлите са влезли в употреба. Отново.
Няма да нарека крадците с името им, защото ще изляза расистка. Няма да ви описвам повече, защото съм сигурна, че и сами сте виждали много такива унищожени домове. Просто искам да знаете, че спомените не могат да бъдат откраднати и щастието не може да бъде ограбено. Затова моята вълшебна страна, моят личен Neverland, не се намира нито в Холивуд, нито в Бевърли Хилс, а е само на 65км. от Враца и имам късмета, че мога да го посещавам достатъчно често, за да мога да разграничавам реалността от света на мечтите.
Събота е. Предиобяд. Пак пътуваме към селото ми и пак тези въпроси се лутат из объркания ми мозък. Пътят не е лош, но все пак има дупки, които ми помагат да подредя мислите си. Тази нощ най - после е паднал сняг. С наслада си представям разпалената печка и къкрещата върху нея манджа. Сгушвам се на седалката и сякаш усещам топлината, която ще се разлее по мен. Сигурно баба шета нервно из кухнята.
Навлизаме в поредното селце. Малки къщи, големи къщи, кошари ... Комините пушат "на кълбета", точно както в песента. Хубаво е. Топло е. Но като че ли усещам хлад. Виждам го. А ако колата спре, дори мога да го докосна. Някога това също е било дом. Тук също са се радвали хора, готвели са, работили са. След това са умрели. А след това са ги ограбили. Било е лесно - децата им най - вероятно са далеч, в чужбина. Първо са взели печката и хладилника, после леглата, одеалата, чаршафите. Накрая дори керемидите и тухлите са влезли в употреба. Отново.
Няма да нарека крадците с името им, защото ще изляза расистка. Няма да ви описвам повече, защото съм сигурна, че и сами сте виждали много такива унищожени домове. Просто искам да знаете, че спомените не могат да бъдат откраднати и щастието не може да бъде ограбено. Затова моята вълшебна страна, моят личен Neverland, не се намира нито в Холивуд, нито в Бевърли Хилс, а е само на 65км. от Враца и имам късмета, че мога да го посещавам достатъчно често, за да мога да разграничавам реалността от света на мечтите.
петък, 1 януари 2010 г.
Неда в страната на лъжците
Трябва да бъдем благодарни! И да вярваме в тях! В политиците ни,в развиващите се технологии,в културата ни,в образованието,в парите,в магазините,в храната,в пресата,в дрехите,в хората по улиците,в нас самите! Да бъдем благодарни всеки ден! Защото виждаме чудеса,невероятни истини. Всеки ден,всеки час. Вселената е цветна и Земята,и Европа,и България,и Враца,и София,и Мездра,и Народното събрание,и разхождащите се в него 240 живи картинки. И те са цветни,а в същото време са и еднообразни. По психика. Дори и с наглед приятни идеи-до преди да влязат там,дори и с чисто съзнание,сякаш влизайки през главния вход,той подменя умовете им,а малко по-навътре са подменени и душите им-с шумящите звуци на едри банкноти. Десни,леви,прави,криви-нека им бъдем благодарни-направиха ни склонни да се съмняваме във всеки и всичко,изчистиха ни съзнанията от лъжливата гледна точка,че ще правят нещо за нас самите и ни убедиха е неправотата на думите. Българският народ е вече склонен да вярва,че един истински цар би крал пари от държавата си,че един министър би си купил билет до Южна Корея за 17 хиляди евро по време на криза и че друг министър би нарекъл стачката на учителите-единствените съвременни будители-"седянка". Точно и ясно. Като на село. Като в България. Тук,където тиражите на тотото се теглят по два пъти и се печели от втория път. Трябва да им бъдем благодарни! На хуманистите,които пускат мутрите с дебелите ланци и плитките умове да лежат не в килията,където им е мястото,а на Бахамите. И, не на последно място-да сме благодарни на системата в България. Парите за частни уроци,взимани за престиж и оказващи се безсмислени са почти толкова,колкото парите,набутани в пазвата на някого,за да има синчето му 6.00. Влиза! Без проблем. С едно място по-надолу е онзи,който се блъска две години да ходи на уроци по биология и химия,който ходи из цялата страна да кандидатства и изкара 5.85.
Но ние трябва да вярваме и да бъдем благодарни,да имаме доверие на всички,които ни управляват. На измамната честност,която властва сред преподаватели,професори и т.н. Та те за себе си са честни-щом държавата не им плаща достатъчно и като могат ще взимат от "подчинените" си. Борба за оцеляване! Или,както се случва в животиснкото царство-по-силният изяжда по-слабия. Законите на природата.
Е,очевидно в това ни остана да вярваме-че България е джунгла,в която всеки се спасява както може. И това си има хубавите страни,де. Приемайки,че не сме най-слабите в хранителната верига,може и да оцелеем. Със сигурност обаче не сме хищници-има кой да ни прибива и убива,не сме и тревопасни-има кой да ни мами и ограбва. Тогава би останало успокоението,че поне не сме като растенията-безучастни и чакащи да бъдат изядени,не можещи нищо да сторят. Дано в реалния живот,в българския свят не стигнем до там,че тогава ще започна да крещя като Джелсомино в страната на лъжците. Образецът на тази страна в България е напълно логично обоснован-и като в приказката и у нас се слуша думата на подлеците,а честните... на тях им затварят устите-отвсякъде. И от Народното събрание,и от университетите,и чрез избори и измами и пари...
А аз-и да крещя,и да не крещя-все тая.
Мога да бъда благодарна само на Господ,че не вярвам във всички тях.
Но ние трябва да вярваме и да бъдем благодарни,да имаме доверие на всички,които ни управляват. На измамната честност,която властва сред преподаватели,професори и т.н. Та те за себе си са честни-щом държавата не им плаща достатъчно и като могат ще взимат от "подчинените" си. Борба за оцеляване! Или,както се случва в животиснкото царство-по-силният изяжда по-слабия. Законите на природата.
Е,очевидно в това ни остана да вярваме-че България е джунгла,в която всеки се спасява както може. И това си има хубавите страни,де. Приемайки,че не сме най-слабите в хранителната верига,може и да оцелеем. Със сигурност обаче не сме хищници-има кой да ни прибива и убива,не сме и тревопасни-има кой да ни мами и ограбва. Тогава би останало успокоението,че поне не сме като растенията-безучастни и чакащи да бъдат изядени,не можещи нищо да сторят. Дано в реалния живот,в българския свят не стигнем до там,че тогава ще започна да крещя като Джелсомино в страната на лъжците. Образецът на тази страна в България е напълно логично обоснован-и като в приказката и у нас се слуша думата на подлеците,а честните... на тях им затварят устите-отвсякъде. И от Народното събрание,и от университетите,и чрез избори и измами и пари...
А аз-и да крещя,и да не крещя-все тая.
Мога да бъда благодарна само на Господ,че не вярвам във всички тях.
Къщата на ужасите
Влизам в светлия,грамаден,красив коридор. Около мен има няколко стаи... Изпитах леко чувство на страх,но тръгнах към първата...
...Един куршум за малко не ме улучи по врата. Бързо се дръпнах и осъзнах,че не е трябвало да влизам тук. Навсякъде около мен тичаха разни хора с пистолети,пушки,пръчки и се стреляха. А на земята имаше кръв,много кръв,прогнили черепи,човешки ръце,крака и тук-таме някое ухо или око,загубило собственика си в схватка. Варварска история! Колко неморално! Направо ужасяващо! Всеки момент някой можеше да ме уцели... Изведнъж някой ме дръпна и бутна към вратата,спасяваше ме. Да,той беше героят,главният образ тук,щеше да убие лошите... Озовах се в коридора. И в реалността.
Отправих се към следващата стая,въпреки че ме беше страх. Но на нея пишеше само "Гримьорна". Странно! Нахлух и първоначално никой не ме забеляза,а след като ме видяха получих само няколко неодобрителни,пренебрежителни погледа и всички продължиха да работят. От едната ми страна имаше няколко напълно нормално изглеждащи,дори грозновати жени,които чакаха нещо. А,ето какво-да дойде и техният ред. Няколко мъже тичаха напред-назад с гримове,перуки и рокли. Сега видях,че от другата ми страна имаше кукли-не,по-скоро жени,приличащи на кукли. Почти не се виждаше да имат дефекти. Но...не се смееха,само седяха и говореха от време на време как не са хапвали нищо от три дни. Колко неморално! Направо жалко! Един мъж започна да снима "куклите". Те издуваха устни и се разтапяха пред камерата,изчезваха. След тях идваха нови. Не разбирам. Всичко започна да се върти около мен,исках да избягам,но не виждах вратата. Сякаш бях в друго измерение,не беще реално. Единият мъж искаше да ме гримира,да ми се случи същото,каквото и на тях. Не,никога! Изпищях!
Слава Богу! Бях в коридора! Бях уплашена,но трябвапе да видя какво има в другите три стаи... Третата изглеждаше по-спокойна. Влизайки,не видях никого. Отнякъде обаче се появиха трима мъже,две жени и дете. Единият мъж започна да целува едната жена,да я прегръща,по-късно тя му роди дете,което се оказа,че е от другия мъж. А пък третият мъж и втората жена се оказаха брат и сестра,които са имали връзка и всъщност първия мъж и първата жена са им били кумове на сватбата,за което след това са забравили,защото са катастрофирали и всички са получили амнезия по едно и също време. Човешка драма! Колко неморално! Направо извратено! Никога не би ми минало през ума. Мислейки си,виждам,че няколко мъже идват към мен,те ме хванаха и ме изведоха. Очевидно хората вътре разиграваха разни сценки,очевидно това не беше истинският им живот,не беше реалността! Единствената стая,в която не ме беше страх да остана,а ме изгониха.
Четвъртата стая ме зове. Бързо прекрачих прага и вратата се затвори зад мен. Имаше много хора. Искаха да се кандидатират за нещо. Искаха да кажат истината. Влизаха в една кабина и излизаха след около един час. Влизаха щастливи,обвързани,а излизаха разплакани и разведени. От другата страна пък някакви си играеха на оцеляване. Трябваше да плуват с километри и да стоят около един,два месеца без да ядат нищо. Зачудих се защо хората се развеждат и гладуват. И бързо си отговорих. "-200 000 лева,дами и господа!"-чух зад себе си. Хората превръщаха сурова реалност в игра. Колко неморално! Направо смешно! Осъзнах,че съм се наредила на една от опашките. Не! Няма да рискувам всичко за това. Имам морал!
Изтичах навън. Бях доста разколебана,но си казах,че все пак има само още една стая. Казах си,че не може да е по-ужасно от всичко,което видях до сега. Но... Вътре само няколко човека събираха информация,четяха новини и ги коментираха. О,тук не беше страшно. Приближавайки се,обаче,все повече се разколебаваше началното ми мнение. Не можех да повярвам на това,което чувам. Кой е последният отвлечен,прибит или убит; кое е най-масовото,брутално,абсурдно престъпление. Отново виждах кръв,навсякъде,а нямаше герой,който да ме спаси. Да,всичко беше провокирано от предните стаи,случващото се приличаше на онова,което наблюдавах там-момче заклало и разфасовало най-добрия си приятел; момичета страдат от анорексия,защото не се хранят; момче пребило приятелката си,защото била бременна от него. Исках да избягам...,но не можех. Всичко беше толкова реално. По-ужасяващо от всякога...и по-провокирано от безумните неща,които видях преди малко,по-провокирано от всякога!
Събудих се,обляна в пот. Всичко е било само сън-ужасен,аморален,а в същото време толкова реален.
И видях истината-телевизора ми беше включен,явно предната вечер съм гледала какво има по програмите. И беше ужасно,жалко,извратено и гнусно! Беше неморално!
...Един куршум за малко не ме улучи по врата. Бързо се дръпнах и осъзнах,че не е трябвало да влизам тук. Навсякъде около мен тичаха разни хора с пистолети,пушки,пръчки и се стреляха. А на земята имаше кръв,много кръв,прогнили черепи,човешки ръце,крака и тук-таме някое ухо или око,загубило собственика си в схватка. Варварска история! Колко неморално! Направо ужасяващо! Всеки момент някой можеше да ме уцели... Изведнъж някой ме дръпна и бутна към вратата,спасяваше ме. Да,той беше героят,главният образ тук,щеше да убие лошите... Озовах се в коридора. И в реалността.
Отправих се към следващата стая,въпреки че ме беше страх. Но на нея пишеше само "Гримьорна". Странно! Нахлух и първоначално никой не ме забеляза,а след като ме видяха получих само няколко неодобрителни,пренебрежителни погледа и всички продължиха да работят. От едната ми страна имаше няколко напълно нормално изглеждащи,дори грозновати жени,които чакаха нещо. А,ето какво-да дойде и техният ред. Няколко мъже тичаха напред-назад с гримове,перуки и рокли. Сега видях,че от другата ми страна имаше кукли-не,по-скоро жени,приличащи на кукли. Почти не се виждаше да имат дефекти. Но...не се смееха,само седяха и говореха от време на време как не са хапвали нищо от три дни. Колко неморално! Направо жалко! Един мъж започна да снима "куклите". Те издуваха устни и се разтапяха пред камерата,изчезваха. След тях идваха нови. Не разбирам. Всичко започна да се върти около мен,исках да избягам,но не виждах вратата. Сякаш бях в друго измерение,не беще реално. Единият мъж искаше да ме гримира,да ми се случи същото,каквото и на тях. Не,никога! Изпищях!
Слава Богу! Бях в коридора! Бях уплашена,но трябвапе да видя какво има в другите три стаи... Третата изглеждаше по-спокойна. Влизайки,не видях никого. Отнякъде обаче се появиха трима мъже,две жени и дете. Единият мъж започна да целува едната жена,да я прегръща,по-късно тя му роди дете,което се оказа,че е от другия мъж. А пък третият мъж и втората жена се оказаха брат и сестра,които са имали връзка и всъщност първия мъж и първата жена са им били кумове на сватбата,за което след това са забравили,защото са катастрофирали и всички са получили амнезия по едно и също време. Човешка драма! Колко неморално! Направо извратено! Никога не би ми минало през ума. Мислейки си,виждам,че няколко мъже идват към мен,те ме хванаха и ме изведоха. Очевидно хората вътре разиграваха разни сценки,очевидно това не беше истинският им живот,не беше реалността! Единствената стая,в която не ме беше страх да остана,а ме изгониха.
Четвъртата стая ме зове. Бързо прекрачих прага и вратата се затвори зад мен. Имаше много хора. Искаха да се кандидатират за нещо. Искаха да кажат истината. Влизаха в една кабина и излизаха след около един час. Влизаха щастливи,обвързани,а излизаха разплакани и разведени. От другата страна пък някакви си играеха на оцеляване. Трябваше да плуват с километри и да стоят около един,два месеца без да ядат нищо. Зачудих се защо хората се развеждат и гладуват. И бързо си отговорих. "-200 000 лева,дами и господа!"-чух зад себе си. Хората превръщаха сурова реалност в игра. Колко неморално! Направо смешно! Осъзнах,че съм се наредила на една от опашките. Не! Няма да рискувам всичко за това. Имам морал!
Изтичах навън. Бях доста разколебана,но си казах,че все пак има само още една стая. Казах си,че не може да е по-ужасно от всичко,което видях до сега. Но... Вътре само няколко човека събираха информация,четяха новини и ги коментираха. О,тук не беше страшно. Приближавайки се,обаче,все повече се разколебаваше началното ми мнение. Не можех да повярвам на това,което чувам. Кой е последният отвлечен,прибит или убит; кое е най-масовото,брутално,абсурдно престъпление. Отново виждах кръв,навсякъде,а нямаше герой,който да ме спаси. Да,всичко беше провокирано от предните стаи,случващото се приличаше на онова,което наблюдавах там-момче заклало и разфасовало най-добрия си приятел; момичета страдат от анорексия,защото не се хранят; момче пребило приятелката си,защото била бременна от него. Исках да избягам...,но не можех. Всичко беше толкова реално. По-ужасяващо от всякога...и по-провокирано от безумните неща,които видях преди малко,по-провокирано от всякога!
Събудих се,обляна в пот. Всичко е било само сън-ужасен,аморален,а в същото време толкова реален.
И видях истината-телевизора ми беше включен,явно предната вечер съм гледала какво има по програмите. И беше ужасно,жалко,извратено и гнусно! Беше неморално!
Абонамент за:
Публикации (Atom)