Там някъде в пустинята, в безширните златни пясъци съществуваха оазисите-най-вълшебните места на Земята, блянът за прежаднелия, земният рай за безпомощния, за вече приелия злата си участ да умре в пустошта, единствено под жаркия поглед на слънцето, правещо жаждата, глада, смъртта му още по-жестоки и мъчителни. Насред дюните имаше и живот. Имаше вода, храна, зеленина-всичко необходимо, за да възникне живота. Единствено там цъфтеше цветето на живота, раждащо пламъка, в чиято чашка се намираха въглените, от които се раждаше животът-единствения в необятната пустош. Раждаше се птицата, кръжаща над земното пространство, разперила величествено своите восъчни криле и извисила поглед към слънцето, копнееща да се докосне до светлината му, да го достигне. И сякаш кръгозорът, с който бе разполагала до този момент бе нищожен, мимолетен в сравнение със слънцето към което се стремеше. Но ето жарките слънчеви лъчи вече топяха восъчните криле на птицата, чийто поглед все още пламтеше от желание да постигне нирваната от която се нуждаеше душата й. Падаща в горещите пясъци, тя умираше с мечтата си, упорствайки, неискайки да се раздели с нея.
Небето бе пусто, но не след дълго щеше да бъде огласено от крясъците на нова кръжаща птица, копнееща да постигне нирваната от която и нейната душа се нуждаеше. Сякаш онази птица се бе преродила в тази. Сякаш стопените криле горяха от желание да се разперят отново над пустошта. Едно бе сигурно птицата никога нямаше да достигне онова към което се стремеше. Родена от огъня, но не притежаваше силата му. Природата й даваше криле, за да полети, защото бе създадена да бъде птица, но ги бе сътворила восъчни, защото тя не бе създадена да властва над света, не бе създадена да се докосне до слънцето- единственият властелин във вселената.