Hit in the Face

Всички дъвчеха. После плюваха дъвките си и ги лепяха на Стената. След това се възхищаваха на произведението си и го харесваха.

Всички плачеха, а после изтриваха сълзите си в стената и продължаваха да се харесват един друг.

Аз дъвча и плюя, мажа и оставям следи върху стената. Аз съм като всички хора или нека ги наречем абонати – дъвча и плюя… И ми харесва.

Коментирам вас и вашите майки, и всичко, което започва с: “дявол да го вземе профила ти ….”. Бутам се и ви ръчкам на опашката за like-ове, без дори да ви познавам. Споделям живота си с вас, но не защото сте ми “приятели” и не защото ми харесва. Аз правя всичко понеже е модерно и всички го правят.

Но аз не съм единствената тук. Още 6035 абонати имат същото име.

"Eй, какво става тука, а???"

This is a hit in the Face. Hit with a foolish Book. *


*Това е удар в Лицето, удар с глупава Книга.

Сватбата на Дявола

Шумът от затварянето на вратата събуди Франк. В стаята вече бе нахлула дневната светлина през големия прозорец. Франк забеляза един мъж по хавлия, който му ровеше из гардероба.
–Спокойно, Джим, никой не те гони. Закъде бързаш? - попита Франк с пресипнал глас.
–Няма как да не съм под пара, днес е сватбата на Кейти и Майк, не помниш ли? - отговори другият мъж, продължавайки да рови из гардероба. - Хиляда работи трябва да свърша. Е, ако ме поканиш под завивката за още приключения като снощните, може да отложа някои ангажименти. - допълни той подсмивайки се.
–Време е и аз да ставам. В живота никой не те чака да се излежаваш. - промърмори Франк протягайки се и в този момент му звънна телефонът. - Дори когато си си взел почивка, пак те търсят от работа. - изнегодува той и отказа разговора.
Джим вече се бе облякъл. Той беше слаб, висок мъж, около метър и деведесет, с руса коса, зелени очи и къса, заформена брадичка под устата, която изглеждаше като обърната буква "Т". Франк беше пълната му противоположност. Мургав, чернокос, с тъмни, дълбоки очи и набола брада. Гласът на Франк беше доста по-плътен от този на Франк.
–Отивам да взема костюмите от химическото чистене и ще отида при Майк след това да му помогна с подготовката за вечерта. - обясни Джим и се запъти към вратата.
–Довечера ще проведем много важен разговор. - заяви Франк. - Чао засега!
–Добре. - отвърна Джим без да имаше идея за какво става на въпрос. - Чао, слънце!
Джим слезе по стълбите на първия етаж и преди да стигне входната врата бутна една ваза. Обърна се да я вдигне и забеляза една малка кутийка, която се е криела зад цветята. Отвори я и видя един изчистен, но въпреки това много изпипан и елегантен пръстен. Джим не успя да прикрие усмивката си, остави пръстена и излезе.


–Мамо, искам още едно пържено яйце. - примоли се с детското си гласче момченцето.
–Ако ти дам още сега, няма какво да ядеш за обяд. - отвърна майка му поучително, а в тонът й се забелязваше примирение, сякаш не й беше за първи път да съобщава подобно нещо. - Шон, намери ли старите дрехи от последната сватба?
–Пуснах ги в пералнята, после ще ги изгладя и са готови. - отговори цветнокожият мъж, усмихвайки се щастливо на съпругата си. - Бети, успя ли да намериш подарък за младоженците?
–Една стара съученичка ми даде малко пари в заем и купих един красив порцеланов сервиз. Спокойно, добри приятелки сме и каза, че мога да ги върна когато имаме възможност.
–И аз имам добра новина! - заяви Шон. - Ела отвън замалко!
–Трябва да накърмя малката. Ще дойда след малко. - каза Бети.
–Чакам те на вратата.
Шон дояде един сандвич, който намери на печката и излезе от стаята привидно ентусиазиран.
Къщата им не бе много уютна. Въпреки това имаше спалня, една малка стая, хол, кухня, която беше приодена и за трапезария, и едно коридорче. Навсякъде беше задръстено с предмети от всякакво естество. Учудващо, къщата бе задоволително чиста и атмосферата, макар леко под напрежение, беше весела и приветлива.
Бети излезе отвън. Пред нея беше спрян един черен, лъскав Кадилак.
–Шон, какво е това? - попита недоумяваща Бети.
–Знаех си, че ще ти хареса. Шефът ми я даде за деня. Сега ще си точно като Пепеляшка, а аз ще съм твоят принц.
Бети целуна Шон по бузата.
–Ти винаги си бил моят принц, глупчо. Само не ме карай да объвам стъклени обувки! - каза тя шеговито.
–Да тръгваме, милейди! Изглади дрехиет и ела, ще те чакам вътре.


–Днес времето ще бъде слънчево и топло, с температури над нормалните за месеца. Очаква се да се запази такова и през идните няколко дни. Това беше прогнозата за времето, останете с рекламите по...
Мъжът изключи пплазмата и се прозя дълбоко.
–Ставай, Джил, навън е прекрасен ден!
–Кайл, знаеш, че обожавам да се излежавам. - отговори сънено блондинката. - Само още пет минути!
Кайл целуна жена си и стана от леглото.
–Отивам да направя закуска.
–А аз те обичам колкото от тук до луната и обратно!
Джил се разсъни, стана по нощница и отвори огромният прозорец, който откри гледка към невероятно просторен двор с езеро, в което плуваха няколко лебеда и куп водни лилии. Жената си пое дълбоко въздух и влезе в тоалетната. Не минаха и пет минути и дамата се разпищя с викове от радост.
–КАЙЛ! КАЙЛ! - викаше тя по стълбите. Кайл се подаде от долният край на стълбището с точилка в ръка и бойна стойка.
–Кой? Къде? Какво? Как? - заразпитва объркано мъжът.
–Шест години! - проъдължаваше все така на висок тон блондинката. - Шест години чакахме и най-накрая се случи! Бременна съм!
Долната челюст на Кайл сякаш падна за миг до пода. След това устата му се изкриви в смущаващо широка усмивка. Той вдигна съпругата си, целуна я десетина пъти и се затича към входната врата. В бързината не успя да натисне дръжката на бравата и се блъсна във вратата. След това излезе и извика с цяло гърло:
–ЩЕ СТАВАМ БАЩА!
Той се върна при жената, целня я още няколко пъти и каза:
–Принцесо, ти ме направи истински щастлив! Ела да те нахраня й тръгваме за сватбата! - Кайл взе Джил на ръце и я понесе вътре.


Две топли устни събудиха момичето. Тя отвори очи и видя две други срещу нейните.
–Днес е големият ден, съкровище. Събуди се! - каза Майк на булката.
Кейти целуна страстно бъдещият си съпруг и каза с паднал глас:
–Щастлива съм да си до мен. Искам завинаги да бъде така.
–Ще бъде, мила, днес ще ти се заклея. Отивам да взема едно хапче за глава, сигурно имаш нужда. Снощи с дамите сте попрекалили.
Мъжът стана и излезе от стаята. До жената имаше полупразна бутилка уиски. Тя я погледна, пресегна се, постави ръка върху шишето и го бутна в кошчето до шкафа. След това стана да се облича. Отвори гардероба, в който имаше един куп дрехи - рокли, поли , блузи, панталони. На долният рафт имаше десетина чифта обувки. Кейти без особен ентусиазъм грабна една от роклите и я облече. Дълга, изчистена, цвят - пепел от рози. Майк се върна с един омлет и чай в поднос, както и хапчето за глава.
–Сигурна ли си, че искаш още днес да отидеш?
–Ще се омъжвам днес. Кога ще намеря по подходящ момент да поема по пътя на промяната?
–Права си. - каза щастливо Майк. - Приятелите ни ще ми помогнат с останалата част от организацията. Клубът на анонимните алкохолици е в близост до ресторанта. Като свършиш, ела при нас, ще можеш да преоблечеш роклята и ще започнем церемонията. Излизам да подготвя нещата. До скоро, съкровище!
Майк излезе от къщата и запали колата. На мястото, където щеше да се състои сватбата, вече трябваше да го чакат другите три семейства. Кейти също излезе навън.


–Какъв чудесен двор има този ресторант, нали, Шон, Бети? - попита Джим.
–Здравей, Джим! - отвърна Бети. - Мисля, че няма по прекрасно място от това, сякаш Господ сам го е създал и човешка ръка не го е пипала.
Дворът бе изключително просторен, с късо подстригана трева. Пъстри островчета от цветя във всякакви цветове бяха пръснати по цялото място. Многобройните цъфнали череши хвърляха шарена сянка и придаваха откъснатата от цивилизацията атмосфера на двора. Наистина човек можеше да се заблуди, че кътчето е дело на Майка Природа , единствено Кадилакът на Шон подсказваше, че девствеността на двора е заблуда.
–Още някой ли има тук? - попита Джим гледайки колата.
–Само ние сме. - отвърна Шон.
–Шефът му е поверил колата си за днешното събитие. - допълни Бети.
–Ясно. - отвърна Джим. - Здрава машина.
Чуха се гласове. Франк, Джил, Кайл и Майк също се появиха. Кайл не успя да се сдържи и още с пристигането си се обади:
–Хора, ще ставам баща!
–Това е страхотно! - Отвърнаха тримата в един глас.
–Честито Джил! Знам колко много чакахте. ИЗглежда деняят е прекрасен за всички ни. - допълни Бети.
Джим се усмихна на Франк. Той пък му отвърна с усмивка и леко недоумение.
Времето на сватбата премина в подреждане, чистене, сервиране и други задължения. Десетина минути преди началато всичко беше готово и оставаше само да изчакат Кейти. Изглеждаше, че освен трите семейства, отчето и персонала, друг никой нямаше да присъства.
–Отивам да посрещна булката. - оповести Кайл. - Все пак съм кум.
–Тогава аз ще ти открадна съпругата заедно с малкия. - пошегува се Майк. - Все пак е кума.
–Как така "малкия". Момиченце ще е. - допълни джил и удари на майтап младоженеца по рамото.
Шон и Бети се заговориха за собствените си чада, а Джим подхвана с Франк темата за дълголетието при двойките с и двойките без деца.


Кайл застана на входа назаведението и запали една цигара. Тъкмо се наслаждаваше на разсейващия се във въздуха дим, когато някакъв глас го извади от уединението.
–Споделете някой долар с мен, а аз ще споделя мъдростта си с вас.
Кайл забеляза един нисък, възрастен и измършавял слепец пред себе си.
–Благодаря ти, приятелю, но животът ми в момента е чудесен. Не се нуждая от съвет. - отряза го Кайл.
Мъжът подуши въздуха около себе си като куче.
–Подушвам цигарен дим. Защо пушиш, щом всичко при теб е наред?
–Просто се наслаждавам на порока си. Не съм светец, но успявам да се контролирам.
–Разбрах. - промълви старецът. - Изглежда човекът, който чакаш е вече тук. Нека господ бъде с теб!
Човекът пое по своя път. Кайл се обърна и видя Кейти, която се бе разбързала към стаята, в която щеше да облече роклята си и да доизпипа тоалета си. Кайл забеляза пот по лицето на жената, което бе притеснително бледо.
–Кейт...
Девойката влезе в съблекалнята. Кайл отиде да съобщи на всички, че булката е пристигнала.
–Кейти е тук, влезе да се преоблича. Не изглеждаше особено добре обаче.
–Как така? Ще мина да я проверч. - загрижи се Джил и се затича, подмятайки русите си коси над стегнатата талия.
–Грижовна майка ще излезе от нея. - каза Майк.
Шон и Бети още обсъждаха малчоганите.
–Искаше да поговорим за нещо сериозно. - пренасочи Джим разговора си с Франк.


–Мисля, че ще е по-удачно да го проведем след сватбата.
–О, но, Франк, сега е най-подходящият момент. Извинявай, че развалям изненадата, тази сутрин съвсем неволно отрких пръстена.
–Аз...
–Франк, това е толкова мило и романтично, и...
–Аз срещнах друг човек, Джим. Жена. Това, което си открил е годежният й пръстен. Сгодихме се, Джим.
–Но, как..
–Съжалявам, трябваше по-рано да ти призная. Връзката ни беше хубава, но беше грешка. Това не съм аз. Прости ми! Прости ми и че ти развалям празника. Тръгвам си.
Франк наметна сакото си, изниза се до колата и изчезна. Джим остана закован на място, с леко отворена уста и празен поглед. Коремът му се сви на топка и прехапа устни. В този момент го обвземаше яд от наивността си и същевременно самотата и тъгата започнаха бавно да го задушават.
Джил хвана дръжката на бравата, отвори вратата и влезе. Вътре беше тъмно, единствено светлината от едно малко прозорче осветяваше част от помещениетп. Кейти сеше в булченската си рокля на един стол. Държеше чаша с червена течност, а на масата имаше една цяла бутилка. Беше подпряла главата си на един пистолет.
–КЕЙТИ! - изкрещя Джил.
–Знаеш ли, много евтини бил, много лесен за употреба и винаги вършел работата качествено. Чудесен модел. - говореше със спокоен, ала леко завоалиращ глас, булката.
–Кейти, не прави глупости! Нали идваш от клуба, реши се да се промениш. Сега ще се жениш. Помисли и за Майк! Нямаш нужда от..
–Само алкохолът ми остана верен. - прекъсна я Кейти с пиянския си глас. - Нямам нужда да споделям с идиоти в някакъв си клуб. Нямам нужда да се женя за някой си. Всичко, което ми е нужно, е в ръцете ми. А сега ще отпия - заяви тя и отпи от чашата, която държеше в едната си ръка. - А сега ще...
–Не, Кейти, не отнемай живота си! Не бива да...
Изтрелът онеми стаята. Тя падна на земята и алената й кръв обагри русите й коси. Очите й замръзнаха. Оловното топче отпрати и двете души.
–Казах ти, че никой друг не ми е нужен. Всичко, което ми трябва е тук, в мен.
Кейти избухна в зловещ смях. Вратата се отвори и вътре влязоха останалите заедно с двама униформени, които явно са били в близост и са отреагирали моментално на шума от изстрела. Единият полицай хвана и отведе булката пред очите на Майк.
–Извикайте линека! Някой! - разкрещя се с треперещ глас Кайл и очите му се насълзиха. - Миличката ми тя!
Той падна на колене до съпругата си и стисна студената й ръка. Не успя да сдържи тъгата си и сълзите му закапаха по тялото й.
Майк се беше вцепенил и се взираше в мястото, където завари съпругата си преди да я отведат. Мозъкът му се бе изчистил от мисли и сякаш по своя воля не позволяваше умът му да заработи. Единственото, което бе останало у него, бяха емоциите. Тъга и обърканост. Не можеше да повярва, че всичко това наистина се бе случило.
Джим се беше отдръпнал в един ъгъл и бе затворил очи, и сложил ръка на устата си. Бети се бе свлякла на земята, запушваше ушите си с ръце и ридаеше неудържимо. Шон тъкмо позвъня на бърза помощ. Другият униформен се приближи до Шон и Бети.
–Защо? - запита, без да очаква отговор, Бети. - Защо, г-н полицай, трябваше така...
Полицаят сложи белезници на Шон.
–Ама какво правите? - попита тя с недоумение.
–Арестуван сте за кражба на кола. Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.
–Но това е недоразумение. Шефът му я е дал назаем, нали Шон? Кажи им!
Шон гледаше смутено в земята и не обелваше дума.
–Шон! - затрепера гласът на Бети и очите й отново се напълниха със сълзи.
–Обичам те, Бети!
Полиаят отведе тъмнокожия и остави Бети сама в ужасната стая със съкрушените Кайл, Майк и Джим. Линейката пристигна, докторите разбутаха хората и отделиха Кайл от Джил. Единият от тях провери пулса на девойката, но поклати отрицателно с глава. Покриха тялото й с черна завивка, качиха я на носилката и изчезнаха.
В този момент някой хвана Кайл за рамото.
–Силният шум ме доведе тук. Споделете някой долар с мен, а аз ще споделя мъдростта си с вас!
Кайл беше изгубил всичко живо у себе си. Той просто бръкна в джоба си, извади сто долара и му ги остави в ръката.
–Благодаря ти, чадо! Понякога животът ни изправя пред такива трудности, че напълно губим възможността да видим пътя пред себе си. Аз съм роден сляп. На осемдесет и три години съм и през целия си живот съм вървял напред и съм се борил да продължа, макар и никога да не съм виждал пътя. Дори на тази възраст ми е все още невъзможно да разбера защо, но съм уверен, че е така - животът е прекрасен. Понякога ни се иска да се разделим с него и оставаме без вяра. Именно тогава трябва да я запазим и да продължим напред. Нека Господ е с теб, чадо!
Старецът излезе от стаята. Майк застана до Кайл и сложи ръка на рамото му. Кайл кимна. Джим подаде ръка на Бети да се изправи и й изтри сълзите.
Кайл някак събра сили и промълви:
–Да вървим!
Четиримата излезнаха заедно. А стаята остана зад тях, все така мрачна и пуста.

Кратка история (на английски)

I felt so excited when I looked at the envelope. I couldn't believe my eyes, the signature. There was no doubt about it, it was that person's. On the next day at nine o'clock sharp we were to meet at Westbridge Station.
I hardly slept that night, so I was rather absent-minded in the morning. I overcooked my breakfast and missed the bus to school. Somehow that didn't really bother me, all of my everyday activities felt unimportant. I turned on the TV, stared at it for about half an hour and every second I spent doing that pissed me off more and more. I turned it off, put on a jacket and went for a walk to cool my head off. My phone rang, it was one of my classmates. I had no desire to talk to him or anyone else, except that person, so I hung up. I saw a dozen of missed calls. It seemed like I could think about nothing other than that message. After all I hadn't heard from or seen this person for such a long time. 10 years. It'd actually been 10 years since we've last seen each other.
It seems that I had unconciously got to Westbridge Station. My hands were shaking in excitement. It was 11 o'clock. I coulnd't possibly sit for another 10 hours waiting there. Yet, I also couldn't walk away. It took me 3 hours to get up from the bench there and get back home. I had lunch, did some housechors and basically everything else that I could think of, to get my mind off of things. It seemed like the longest day of my life.
After a while, I finally headed to our meeting place, this time to actually meet that person. On my whole way to the station I carried a grin on my face. I was happy. I was happy and anxious, and at the same time there was a pintch of sadness I felt. I got there too early ofcourse. I sat on the same bench as earlier. My palms were sweating and my heart was racing. I heard a sound. The sound of a train coming. She was coming. The moment had come when I was going to see her.
The train stopped and a tall woman with hazel eyes and brown hair came off. She was dressed extravagantly and could be easily distinguished from the crowd. There was no mistake, it was her. She looked around a bit and saw me. I could see her put on a big, warm smile as she was coming up to me at a slow, controlled pace. It'd been a very long time since we last met, nevertheless, I remember feeling the same feelings back then. Loved and protected. That's what I felt when my big sister was around me.
-My, my, have you grown! Long time no see!
-Sis, it's really you. - I managed to stutter. My words were at loss.
-I hope you're doing fine! There must be a lot going on with you.
-There is. I got into highschool, I also have this girl that I like, I'm thinking of confessing to her soon. I am a little more independent now.
-I'm so happy for you, I wish I could've been by you the whole time and watch you go through all of these things.
-It's ok, Sis, we have plenty of time to spend with each other, now that you're here. You're back for good, aren't you?
My sister stood in front of me in silence, just smiling and gazing at me.
-Sis, you are going to stay, are you not?
-Brother, know this and don't ever forget it! I love you and I've always loved you with my whole heart. I have a favour to ask of you! I want you to be a good boy, no matter what, okay?
-Sis, don't..
She leaned in and kissed me on my forehead.
-I love you! Farewell.
I could not say a thing. I could feel something warm on my cheeks. There were tears running down my face. It had been 10 years since she left home and our family hadn't heard of her. On the previous day, after all that time of not keeping in touch, she send me a mail, that I was to keep in secret, telling me about a surprise she was planing, a surprise arrival. I was too naiive, to actually think she would come back to settle. All my excitement had became sadness. She came for a mere farewell. Farewell. What could she have possibly meant by that?
On the next day I felt as if my life force was extracted from me. I obviously skipped school. I turned on the TV out of habit and there was breaking news on TV. A group of thieves was caught robbing a bank near Westbridge Station. According to the police this had been their biggest heist and when the police had entered the bank they'd been unwilling to cooperate and opened fire. In the crime scene few of the criminals had been shot and they passed away. The reporter started announcing their names. At that time I felt like my heart was going to beat open my ribcage and jump out of me. I was never religious, but at that moment I most sincerely prayed not to hear that name. Alas, this was not a fairytail and happy endings are not always found in real life. I heard her name loud and clear. I refused to believe it, but deep down inside I knew this was the truth. To think that I had all that excitement on the previous day when I opened that envelope and after that I would feel so empty, guilty and sad.

...

Беше студено, тъмно, тихо. Асфалта беше мокър и стъпките й отекваха в тишината. Оглеждаше се, забързваше крачка, после задъхано спираше за секунди и пак. От време на време някой луд минаваше с бясна скорост включил дългите фарове. На никой не му правеше впечатление самотната жена. Уплахата и личеше от километри, можеше да се подуши. Тя знаеше чудесно къде се намира, сякаш това беше нейният дом и все пак...беше уплашена. Една от колите спря. Някакво ауди, черно на цвят. Вратата на мястото до шофьора се отвори от вътрешната страна. За миг се поколеба, но се качи. Отидоха в близкия мотел. Когато светлината погали лицето й се забелязаха синините и белезите. Черният й чорпогащних беше целия надран, високите й червени обувки бяха накаляни и мръсни, спиралата и очната линия се бяха растекли и стигаха дясното крайче на устните й. Красивите й устни, изписани с черен молив и боядисани с червено червило бяха разцепени в средата. Деколтето й беше дълбоко, блузата къса, полата кожена с ниска талия почти 2 педи над окървавените й колена. Освен белезите по лицето, които никоя пудра и руж не могат да скрият тя имаше белег от секцио и около 3 сантиметров на дясната гърда – от нож. Влязоха в стаята, седнаха един до друг на леглото. Тя се разплака, а той я прегърна.
-Моля те, мамо, прибери се у дома.
-Не мога синко, обичам те до болка, но не съм те отглеждала 28 години, за да разбера накрая, че синът ми е убиец.
-Мамо, татко почина. Разболя се от мъка, след като ти си тръгна.
Тя мълчеше. Сълзите се стичаха по бузите й, буца беше заседнала в гърлото й, всичко се беше сринало. Малко след това пъхна ръка в лявата чашка на сутиена си извади от там пари и му ги подаде. Може би му се сториха недостатъчно. Може би му трябваха повече за малко бяло, всъщност какво значение има каква беше причината. Факт е, че той е преби. Удряше я непрестанно и толкова силно, докато не изгуби съзнание. След това разкъса блузата и, смъкна сутиена й...нямаше нищо. Тя му беше дала всичките си пари. Остави я в локва кръв на пода на мотелската стая. Просто си тръгна.

Отговор на предизвикателството. Напълно реална случка, с (надявам се) неочакван край. А, и има нещо зелено (:

А какъв ден беше! Пролет- слънце, навсякъде зелено, пълно с хора по улиците. Разхождайки се, усещаш онова сладостно опиянение, което живота поднася в дни като този. Усещаш, че си жив. Велик ден.

Сутрин- птиците пеят, лек вятър разказва своята история, танцувайки с току- що родилите се листа по дърветата. Развълнувана като дете, майка ми подскача, повтаряйки енергично : „хайде да се чукаме с яйцааааааа”. Сънени и рошави, аз и сестра ми послушно взехме по едно яйце и изпълнихме традицията. Погледнах навън- денят беше само за разходка. Като че ли прочела мислите ми, майка ми се обади: „Маги, ти ми обеща да ме завдеш на хижата. Нека да е днес”. Отвърнах с усмивка и час след това вече бяхме по пътя. А какъв ден беше! Пролет- слънце, навсякъде зелено, пълно с деца, тичащи нагоре- надолу. Велик ден.

На връщане от хижата, ме обзе онова странно чувство, ала „нещо ти изниква в ума и задължително трябва да го направиш. Сега. Веднага.” Обърнах се към мама и и казах: „Ела, да минем от тук. Искам да ти покажа една градинка”. Сещате ли се за онова малко кътче, точно срещу небезизвестната механа „Вечерница”? Точно това. Веднъж минах без да искам от там и просто останах, съзерцавайки прелестната малка градинка, с люлки и катерушки. Това исках да покажа на мама (без никаква идея защо).

Знаех, че ще я оцени, защото тя си е чисто дете по душа. Запъти се, подскачайки към всяка пейка с желание да я снимам. Накрая си набеляза една люлееща се пейка и каза: „Искам да ме снимаш и там! Искам да се люлея!”. Беше странно, смешно и същевременно много сладко, да гледам собствената си майка, да се превъплащава в дете. Учудващи бяха автентичността на детския глас и настроението, извиращо от нея.

Едно дете, привлечено от поведението на тази непозната жена, се приближи и поиска да седне до нея. Момиченце. Името и беше Ния. Мама с удоволствие и направи място, разпитвайки я обичайните въпроси. Гледката стана още по- непринудена и сладка. Две деца си бърборят, люлеейки се.

„Ти обичаш ли да се пързаляш на зелените пързалки” беше поредният странен въпрос, зададен от мама. Отговорът бе още по-странен: „Не, аз се пързалям само на червените пързалки. Но днес мисля да се пусна по една зелена”. Гледайки радостта на едно непораснало дете, споделена с друго-подрастващо дете, аз осъзнах, че Ния е сама. Огледах се за човек, който я наблюдава и зад себе си чух загрижен глас: „Ния, не досаждай на лелята”. Мама веднага започна да успокоява жената,че няма проблем, докато аз разглеждах чертите на лицето и. Тя беше с тъмна коса, тъмни очи, види се- на средна възраст. Ния беше руса, със сини очи и розови устни. Това не беше майка и. Интересът ми се повиши, когато мама попита Ния. Момиченцето отвърна плахо: „Мама я няма. Тя си замина ”. Сърцето ми се сви в болезнено кълбо, а зад себе си дочух гласът на жената, напрегнат и объркан: „Ъъъ... отиде до магазина”. Ния продължи с откровението си: „Не, не е до магазина...” , но в този момент мама я прекъсна, за да избегне конфузна ситуация: „Аз също съм майка, която заминава далеч за известно време, но после се връщам”. Дори от тези пояснения, сърцето ми все още беше на топка. Жената се усмихваше нервно, а Ния сведе поглед и малки сълзички се стекоха по бузите и.

А какъв ден беше...

Няма заглавие

Не знам защо съживяването на този блог беше толкова важно за мен.
Не знам защо факта, че клуб по журналистика вече няма беше толкова вбесяващ.
Нито пък знам какво точно искам да напиша...на работа съм. Имам си нова работа.
Толкова много исках да започна, толкова дълго време чаках тази възможност и
ето ме...на работното си място. На въртящ стол, бяло бюро, дори личен компютър си имам...и не знам защо, но това не ми носи радостта, която очаквах, на която се надявах. Тук излъгах не съм сигурна защо. Предположения имам и то не малко. На времето...звучи така, сякаш са минали хиляда години, не не са хиляда, но когато нещо ти липсва, чувстваш че го няма от много време...отклоних се.. Та на времето в една малка стаичка на последния етаж от младежкия дом във Враца, някой каза „Помислете добре дали искате да ставате журналисти“.Тогава малкото, още недорасло дете в мен се вбеси (не че за 1 година съм станала супер голяма, зряла и съм наясно с всичко) Та нали за това се бяхме събрали, нали това беше идеята...недоумявах това изречение, недоумявах и загрижено-приятелския тон, с който беше изречено то. И ето ме тук...сега пиша статии, подписвам ги с моето име, бутам се, ходя по събития, възлагат ми задачи, за малкото ми житейски опит и години (имайки се предвид факта, че дори нямам стаж, какъвто и да е) взимам съвсем прилична заплата,роднините се хвалят и умират от щастие. Всеки ден баба ми става рано и отива на спирката на болницата до вестникарската бутка, за да си вземе вестника, в който пише внучка й. Събира ги, разнася ги из съседите, горда е. Аз не.Защото сега разбрах онова изречение. Всичко е политика, всичко е жълтина. Тук в редакцията, колегите от моя ресор знаят толкова много. Кой с кой спи, на кого е любовник, къде има апартамент, в кои заведения ходи...пикантно, но какво значение има това за средно статистическия българин? Е, оказва се, че има. Оказва се, че хората купуват, четат, дори се абонират. Вярно, струва само 40 стотинки и не е жълт вестник, поне не изцяло, но си представях ролята на журналиста, ролята на репортера съвсем по-значителна, зряла, емоционално отговорна...Политиката на тази медия е обвързана с конкретни хора, телевизии, почти сигурна съм, че и с конкретна политическа партия, но още не е дошло на дневен ред, за това е само предположение. Интересно, забавно, атрактивно шоу тръгва по някоя си телевизия..., да но не тръгва по правилната телевизия, поне според вестника, в който работя. Поредната тотална боза в ефир, пишем чело 1000-1500 знака, защо...мисля, че вече можете и сами да си отговорите. Не искам да се оплаквам, просто ми се щеше да ви споделя, че ми липсват вечерите в стаичката, липсва ми емоцията, треперещите ръце и вибриращия глас, докато четем нещо, в което сме вложили душа. Представям си как Мишету чете текста "So...", а гласът и се губи между трептенията.Текстовете на всички ни бяха огледало на същността ни, олицетворяваха представите ни, ето защо мога съвсем искренно да споделя точно тук, колко ценен ми е спомена, колко ценен ми е блога и колко ядосана съм, че няма клуб. Тук може би онзи някой, с онова изречение ще започне да спори, да задава въпроси от рода на „На кого му е нужен този клуб“ и аз, все така искренно ви казвам, че на мен ми е нужен. Ядосана съм, защото младежкия дом, който толкова обичах и в който на практика израснах е една медия, обвързана с интерес и политика. А когато домът на талантливи, искащи и можещи хора се превърне в медия, тогава си заслужава да се ядосаме, да попсуваме, да плюем, да ей така наивно и по детски. Този клуб е част от мен, част от същностното ми развитие, вярвам, че той е част и от помъдряването на Донкова, и от приникновението на Чачо, от спомените за село на Мишету, от нечленоразделното говорене на Вики, от наденичките на Вени, от отличията на Неда и от развитието на всички останали. На всички, които са били, които знаят...Мише дължиш ми една цигара! Ще си я поискам! Сигурна съм и в друго...клуба е част и от вдъхновението на онзи някой...

Зелено

"Зеленото е любимият ми цвят" - казвам аз, взимам парите и поглеждам човека зад мен. Много съм любопитна. Завирам си носа навсякъде, където един нос може да се побере. "За този месец ми е последната смяна, но след празниците може би пак ще дойда" са думите ми преди да тръшна вратата.
Работя като изпращач. Не се смейте. Водя дечицата до вкъщи след училище.
Крачейки по улицата, подритвам малките камъчета в краката на другите минувачи и ако погледът ми се срещне с нечий друг, се усмихвам привидно срамежливо. Спомням си за първият ми ден на тази работа.
"Тук спираме. Момче развързва една булонка от оградата на музея, а тя мигом започва да гони врабчетата. Появява се стопанката. Тя започва да лае злобно по булонката, докато булонката лае злобно по пернатите. Момчето се усмихва доволно. Близо до музея един свири на гайда, а друг продава близалки, заради които момченце дърпа майка си, а друга майка дърпа момченцето си. Разваляли зъбите. Малко детенце сяда на една пейка и залюлява висящите си крачета. Просяк и друг просяк се карат за терен. Едно улично куче носи баничка, а една божа кравичка се е обърнала нагоре с краката. Дядо с бастун се спира до гайдаря, а той започва да му играе кючек в ритъм с пискливите звуци. Минувач се кръсти, а друг се спъва. Петокласници се бият на спирката, а шестокласнички пушат цигари в близкото кафене. Жена простира гащите си на терасата, а мъж излиза на бизнес среща. Едно перце от гълъб пада бързо, в такт със стъпките на пешеходците. Момиче и момче се прегръщат влюбено".
Хората ме гледат странно.
"Вече е зелено. Време е да пресичаме" - казах тогава и хванах сляпото момиче за ръка, за да преминем през улицата.

So...

18:55. Вторник. 26 април. 2011. За някои този час съвсем не е без значение, връщайки се с година назад във времето. А за тези, които не знаят за какво иде реч - жалко. Но, да. Подготвях се да "опъна един тигел" по "пробива", за да посетя едно място. Мен тема не ми трябва. Особено с тия хора... някои знаят как е, а за останалите - твърде жалко. Но беше леко и приятно. А ако се върна две години по-назад... но, не. Тези, които не знаят за какво иде реч - жалко за тях. Останалите си знаят. И темите, за които разбрах от Чачо - и те не ми трябват. Някой беше казал, че за да си добър "писач", трябва да се настройваш на всякаква вълна и да пишеш не това което искаш, а което е удачно. Или може и да не е това, абе, някакви неща от този сорт -така и не запомних. Веднага си казах "Еми, не, няма как да стане."
И пиша за каквото си искам. Ама не точно, някак е емоция, някак сигурно е глупаво да я изразявам и се въздържам. Носталгия, бе. Спомени. И "Вечерница" и на бири във "Вили". Още пазя едни картонени подложки... за тези, които се сещат - супер! За останалите - много жалко.
Барбекютата за еднократна употреба са намалени в "Кауфланд", да знаете. (Това не е реклама.) Те ще си се сетят хората.
И по фас след това. Който се сеща - евала, дължа му цигара! :) Останалите - тютюнопушенето вреди сериозно на вас и на другите около вас! На някои навредихме, ама те си ни обичаха и миришещи на цигари.
Когато печелиш нещо - губиш друго. Равновесие да има.
"Добър вечер, здравейте! Ние само ще си оставим нещата в шкафа!"
Не е като да го удариш от масата, ама тия дето са били там - знаят как е!
Сега се чувствам някак по-добре. Сигурна съм, че и тези, които знаят за какво става въпрос гледат с една идея по-мило сега.
Аз съм добре! Не съм мръднала. Чат-пат ми хлопа дъската, ама то е нормално.
Държах се, ама ще сведа главица и ще си кажа всичко, да знаете.
Ама някой друг път, че сега отивам до Младежкия на разходка.

Разказ без дом

Краят на уикенда. Краят на един перфектен уикенд. Макар и още във Враца, носталгията се появи и аз изпаднах в обичайното мрачно настроение, за което допринасяше и лошото време. Настроението ми се влоши, когато наближавах София, където ме очакваше едночасова пауза в студената и потискаща гара. От тази година съм студентка и ми се налага да сменям два влака - от Враца за Благоевград, и обратно. Винаги избирам последния влак, за са бъда колкото се може по- дълго в познатият град с познатите хора. За сметка на това, обаче, пътувам през нощта и рискувам нещо неприятно да ми се случи.Ето я и София. Надолу през отвратителния, но все пак типично български подлез, през ескалаторите и вече съм в чакалнята. Огромно помещение с белези от едно време, бегло прикрити с нови пейки и безжичен интернет. Знаех какво ме чака там- обичайното. Щях да седна на студената желязна пейка, да послушам музика или да чета, за да убия времето. А то минава невероятно бавно, с каквото и да го „убиваш”.Купих си билет и седнах, а зад мен седеше една бездомна баба. „Не мога да разбера защо хората толкова харесват мястото зад мен”- каза си тя- „Ето- вече са двама”. Недоволството и се долавяше, но аз не обърнах внимание, а седях търпеливо.След известно време, вниманието ми бе привлечено от друга бездомна. Тя бе съвсем сама на пейката, като че ли взела цялото си имущество, което се побираше в три плика от големи вериги магазини. В Америка, бездомниците притежават колички от същите тези вериги, което ме кара да се замисля, че българският бездомник е по- беден дори и от чуждестранните такива.На пръв поглед, тя бе съвсем обикновена жена, изгубила дома си поради неизвестни обстоятелства. Жена на средна възраст, облечена със сив, захабен, но првидно чист анцуг. Зад себе си, тя имаше яке- дебело и топло, също чисто. Кафявите и очи издаваха признак на все още здрав разум и подсказваха, че тяхната притежателка е с добра душа. От единият плик, тя извади три вестника, химикалка и лист. Постави листа, на който вече беше писано, върху вестниците. Аз не спирах да я гледам с интерес. Чудех се, за какво ли можеше да пише? Гледах я непрестанно и на няколко пъти погледите ни се срещнаха, но тя не се притесни от факта, че си има наблюдател. Говореше непрекъснато и толова тихо, че едва долавях дума- две, защото успявах да ги прочета по устните и. Оглеждаше се, сякаш попиваше всеки пътник, чакащ своя влак, всяко движение, всяка малка подробност. Преработваше информацията, търсеше подходящите думи на глас, след което прилежно записваше изречение след изречение.Интересът ми към нея се засилваше все повече и повече. Имаше нещо в поведението и, в начинът и на „творене”. Да, тя твореше. Очевидно пишеше творба, жанрът на който бе неизвестен. В мен се събуди огромно желание да отида и просто да я попитам: „За какво пишеш?”, но страхът от липса на отговор ме накара да остана на мястото си.Пауза. Тя остави химикалката, за да почеше носът си. Пръстите и минаха през прошарените коси и се спуснаха отново към химикалката. Процесът на работа продължи и тя отново се загледа, търсейки какво да опише и запечата на белия лист. Погледите ни се срещнаха за пореден път и аз успях да доловя думите: „... красиво младо момиче, със златисти коси. Тя мислеше за... мислеше...” Тук не успях да чуя, но явно изречението не и допадна и тя го преработи: „Нейните мисли бяха...” отново думите и потънаха сред останалия шум. Нима тя можеше да прочете мислите ми? Нима аз бях настоящият обект на описание? - Явно да.Желанието ми да надзърна, съпътствано с нарастващо любопитство ме накара да я гледам, непрекъснато и съсредоточено. Това, че не успявах да чуя думите и още повече ме привличашe, докато цялата тази смес от емоции не ескалира. Станах и се запътих към нея. Тя не ме гледаше, но аз приближавах. В този момент високоговорителят се включи и противният глас измърмори: „От осми коловоз заминава международен бърз влак за Благоевград, Кулата, Солун...”Толкова бях погълната от бездомната писателка, че съвсем забравих да следя времето.Качих се на влака в последния момент, мислейки за нея. Какво ли пишеше? За какво го пишеше? Тези отговори не успях да получа, но в мен изгряваше надежда за втора среща...

Сиси - Earth's Hell

Тъмно е. Някой горе се усмихва. Гръмовержецът Зевс хвърля мълнии на земята. Страшно е. Навън гърми. Пак остана сам. Всеки изминал ден е по-непредсказуем от предишния и по-мрачен от следващия…

10. Обичаме се, а след това си обявяваме война – “студена” или “ на топло в Африка”, все е война.
9. Мразим се, но след миг вече ни няма.
8. Убиваме, а след това съжаляваме, че не сме убивали достатъчно.
7. Изчезваме като прашинка в бурята и само “героичните” ни действия остават след нас.
6.Днес ни обичат, утре наказват. Днес сме силни, но това няма значение, утре някоя атомна бомба ще се погрижи и за нас.
5. Не, не ни е страх – оръжието е сила. Ще победим себе се, но не и инстинкта си за убиване.
4.Ние винаги съдим другите – сега те нас съдят, упрекват ни… а ние искаме само свобода и демокрация.
3. Ще горим в Ада, но поне ще избягаме от “земния ад”.
2.Светът е наш, ние сме бъдещето. Виновникът ще бъде наказан.
1. По – близо от всякога, така близо, че чак се страхуваш… Толкова близо и толкова далече…

БУМ!....

Тъмно е. Ад ли е или е рай, не знам, ала тъмно е. Победител ли съм или победен, не знам, ала тъмно е. Дали имаше смисъл? – това да мислят оцелелите. Аз знам само, че е тъмно… и занапред ще е така.

NEVERLAND – Ивайло Георгиев :)

Въпреки разликата в годините бабата и козата изглеждат еднакво. Пъргави, мълчаливи и тъжни, с избелели жълти очи, приведени и някак забързани по лакътушещата планинска пътека. Крушата е близо. Докато козата се шмули из околните храсти, старицата ще напълни цедилката с опадали е вече омекнали плодове и после двете заедно ще се спуснат все така чевръсто към селото.
Козата е тъжна. Сама всъщност не знае откъде извира мъката в живота й. Не си спомня нищо, все пак е коза, не човек. Блеенето на мъничките козлета, за които така и не можа да се погрижи преди да й ги отнемат не е оставило следа в съзнанието й.
С бабата нещата не стоят така. Въпреки годините съзнанието й е болезнено бистро. И все онази вечер е в мислите й. Как двамата със Стоян дадоха на животните, повечеряха в мутвака, погледаха новините по телевизията и точно преди да си легнат…
Черни, мускулести, космати ръце блъскат вратата. Циганите са трима. Говорят гърлено, смеят се. Уверени са. Знаят, че ще вземат това, за което са дошли. Не бързат. Стоян се опитва да им се опъне, дори се провиква и посяга с бастуна. Няколко резки удара и той потреперва за последно свит на кълбо край печката… В съзнанието на старицата следващите часове са просто една голяма болка. И срам. „Защо, Господи? Нима не живях като хората? Защо тая мъка и тоя позор? На стари години да ми се случи това, което не съм желала и на най-големия си враг?”
Съдебният лекар и дознателят, натоварени със случая бяха на възрастта на внука й. И двамата проявиха съчувствие. Онова дежурно, служебно съчувствие, което е характерно за хората, които заради професията си са се нагледали на хорската мъка. Естествено, хванаха циганите. Бяха изпили трийсетте лева от пенсията лекомислено, още на другия ден, в кръчмата в центъра на селото. На двама от тях съдът даде по три години условно – досиетата им били чисти, за първи път им било. Третият, рецидивистът, получи ефективна присъда – пет години при първоначален строг режим. Дигнаха го за Пазарджишкия затвор, а жена му, чорлава и отчаяна, дълго кле затворилата се в къщата си старица от улицата. После си отиде, следвана от петте гладни и препъващи се подире й като кученца циганета. Бабата остана сама. За месец-два се посъвзе и махна животните. Те и без това си бяха грижа, а и радост на Стоян. А него вече го няма. Остави само козата, колкото да има кого да погледне в очите сутрин, като стане.
Сега преплита нозе под тежестта на препълнената с омекнали круши цедилка. Като стигне в къщата, ще ги изсипе в бидона , при останалите. След трийсетина дена ще ферментират, после, с количката – в казана. Ще стане ракия. Хубава. По телевизията се чу, че още нямало забрана да се вари ракия. Бойко го бил казал. Ех, щом е тъй – вярно ще е. Нали все пак хванаха циганите… А щом има ракия, и внуците ще дойдат. Първо единия, после другия. Не обичат много да се срещат, дори при нея. И тя ще им даде. Колкото на единия – толкова и на другия. Все пак – нейна кръв са. Ще отдели и някое кило за чужбина. Дъщеря й в Гърция ще се зарадва, ако получи колет с нещо домашно, от село. Има и хора, дето всеки месец пътуват дотам с бусовете. Ще си плати, ще откарат колетчето.
Стигат в ниското. Вляво от пътеката са се ширнали селските гробища, комай по-големи от самото село. Козата свръща в зелените, все още свежи храсталаци. Бабата присяда в страни. Нещо се надига в гърдите й. Иска й се да плаче…

СВЕТОФАРИ

Ооо, как мразя Понеделник сутрин! Не понасям лудницата на големия град! Клаксони, линейки, полиция, пожарна – а-а-а-а-а-а-а. Дилемата ми е с какво да стигна до университета - метрото или автобуса? И в двете е адска бутаница, но на метрото трябва да се прекачвам ,а и имам много време. Днес ще бъде автобус. Искам да отбележа, че си намирам място да седна – денят се очертава да бъде добър. В последно време критериите ми за добър и лош ден станаха разтегливо понятие – сигурно помъдрявам – кой знае.

Та така … седя си аз сънено – мързеливо и се клатушкам в трафика. От светофар на светофар задръстването става все по – зле и по – зле . Чакаме зелена вълна , ама къде ти. Това е България. Едно голямо задръстване и нищо повече. Едни хора, които само знаят да мрънкат и едни други, дето са се спициализирали да си правят оглушки има няма 4 години. По – добрите могат и по – дълго. Чакам нетърпеливо зелената вълна, защото закъснявам . Закъснявам да живея живота, който искам. А щеше да е толкова хубаво, ако имаше регулировчици – те са по – нагоре в йерархията от светофарите, нали знаете? Но в правилника така объркано бяха обяснени правилата за тяяяях … - едната ръка нагоре, другата до тялото, пък лявата ли беше, дясната ли? И нагоре ли или напред, или с рамо към мен да е застанал, за да имам предимство? А кое рамо? И к’во аджаба беше рамо? Я най – добре да се е надупил регулировчикът, та да може тия с купените книжки, непознаващи Закона за движение по пътищата, да си го … прескачат, както знаят. И пак ще има пищене на спирачки и звук на трошене, когато е червено. А тя и кръвта е червена. Светло и тъмно червена. Вече познавам коя от къде е . Тъмночервената е венозна. Виждала съм я при двете си кръводарявания. Алената кръв е друга работа – тя е артериална и не е забавно, когато я видиш. Миналата седмица един тъпак засече автобуса – не беше видял, че е червено. Секунди след това една жена в автобуса разбра колко е важно да се внимава с червеното, гледайки собствената си кръв.

А аз продължавам да се моля за зелена вълна. Не ми трябва предупредителното жълто. Ние, българите, сме предупредени по природа – имаме си едно наум. Искам колкото се може по – скоро червеният кошмар да свърши. Не искам да ме интересува кой какъв цвят е в политиката – искам българи да мислят за българите. Не искам синята агитка да прави червените още по – червени, окървавени и озлобени. Не искам да виждам зачервените от преумора очи на хората около мен, жертващи съня и здравето си само и само да изкарат някой и друг лев отгоре. Не искам вечно да сме в червения сектор на едва ли не бедстваща държава от третия свят, в която чужденците да смятат, че няма перални.

Искам зелена идея за промяна … Искам и зелена пролет бе , какъв е тоя мрачен и студен Април?? И зеленчуци без нитрати са ми се дояли, ама ще трябва да почакам на баба разсада да стане. Но най – много ще се зарадвам на светофара, когато светне зелено, защото най – после ще стигна до университета, където има хора, които ми показват, че тук – таме още има смисъл. Особено в Понеделник сутрин.

Аз ви казах, че съм помъдряла :)

Зелено

Тук не било толкова студено! Свиква се, стига да не се застоиш много. Хубаво е, че намерих лист и химикал да убивам скуката. Поне замалко. Tук със скуката трудно се разделяш. За сметка на това, със всичко останало се разделяш толкова лесно! Шибан затвор..
Сега често мисля за това, как попаднах тук. Най-вероятно вече сте познали. Това е история за кражби, грабежи, убийства, проституция, пране на пари, алкохол, цигари, бандероли, наркотици, корупция, липса на ценности.
Всичко започна преди да се родя, но това е без значение. В онзи ден се събудих от шума от телевизора. Вече беше към обяд и оставаха към десет часа до рождения ден. По новините съобщаваха за поредния случай на точене на пари от институции. А аз се притеснявах да не закъснея с наема за общежитието. Илияне, по-добре на теб да ги бях дал. Така е, даваш от малкото, което имаш, за да напълниш джобовете на някой с и без това вече препълнени, за да отиде да празнува Велики Чешмъртък и да чука жени за пари. Сашо излезе от банята и се заоплаква, как са го преджобили някви цигани на Централна гара и не е могъл да си купи пяна за бръснене. Отиде необръснат на изпит и обяснява 30 минути защо е в такъв вид на някъв консервативен комунист. Изписал набързо десетина страници, написал и няколко на мацката до него. Той - 3, тя - 5. Няма да е зле доцентите да започнат да мастурбират преди да изпитват, защото е абсурдно една къса пола да ти носи диплома! После такива прависти се реализират, че вместо да излавят джебчиите по гарата, ги оставят да се размножават като зайци.
По новините съобщиха за момче, което се хвърлило пред влака поради несподелена любов. Така става, когато телевизията те облъчва със "Забранена любов". Любовта май наистина трябва да стане забранена, защото днешно време, освен че се продава, има и сезонно намаление. Облекох се, отидох на сприката и зачаках автобуса. Покрай мен всеки беше облечен като за дискотека. С дрехите изразяваш себе си, а на мен отвсякъде ми крещяха облеклата "Ебе ми се и животът ми се върти около това!" С кеф изпуших една цигара и отидох до факултета. Там я някой ходи, я не. Я някой преподава, я заспива прав. И аз почти не стъпвах, че можех да си докарам психични отклонения. Обясних на един колега, че съм уредил джойнтарата и вечерта ще я взема. Грамче, идеален коз. Ще има и да развъртим, и да остане. Асистента влезе, заговори и замириса на джибри, поливани със мешаница от етилов и метилов алкохол. Послушах, позаписах. При мацката по следващия предмет повече внимавах и изреших разни задачи задачи на дъската.
На автобуса и вкъщи. Звъннах на човека и се разбрахме да взема марата. Дължат му пари, с думи се не разбира, десети път се бият, но все пак успя да ми уреди качествен материал. Отидох, взех, почерпих и се прибрах. Пощраках отпуснат из нета, изрових малко стари парчета да послушам и стана време за купона.
Пристигнах на мястото малко по-късно, за да оцеля вече подгряната атмосфера. Рождениците пийваха и се разказваха разни весели истории. Добре ми дойде и без това ми беше писнало от черногледството, с което ме обливат от всички посоки. Включих се и аз, сипах си няква бира. Алкохола го бях отказал и пиивах само по някоя чашка. Разгледах тениските, които им подарихме, посмяхме се на надписите и викнах единия от колегите. Свих един масур и отидохме да вехаме в коридора. Чудесно се развъртя и ме подкоси още преди да е изгаснала. Отдалечих се от грижите и бях без причина изключително щастлив. Тогава влезе някъв тип и се развика, как можело да пушим трева. Откъде сме били, тук ли сме живеели и звънна на полицията. Бях прекалено замаян да се аргументирам, позабравих си мислите. Над мен дънеше чалга и 4-5 пияни студенти си пригласяха. Постоях стреснат и изведнъж се появиха куките, и ми щракнаха белезниците. Прибраха оставащия джоинт и ме заведоха до патрулката. Куки мръсни, затворихте ме за един грам, а изпушихте остатъка, който ми взехте. И вие пушите, и вие продавате. Благодарение на вас цъвти този бизнес на черния пазар. Вие диктувате правилата, вие държите монопола!
Трета година съм вече зад решетките. До мен излезе един тип само за две години. Убийство и прани пари. На косъм бил само с домашен арест да се размине, а две лета ми се оплаква, че не успял да бутне достатъчно на адвокатчето и затова така се случило. Сега гледам как се колят за цигари. Изнасилвачи си разказват историите помежду си, както ние си разказвахме вицове на купона. Други въртят продажби на кока и от тук, държат си пазара. И всички излизат преждевременно. Какво правя тук все още? Какво правя тук изобщо?
Наркоман съм нали? Помияр - също. Пиша ти така, драги читателю, защото трябва да псувам, да пиша лайна и да повръщам в текста си, за да можеш да добиеш представа, кое е лошо и кое не. Отдавна си загубил възможността си да разсъждаваш, сега функционираш единствено на стимул-реакция. Пушиш си цигарките, пиеш си алкохола и се радваш, че такива като мен са получили "заслуженото".
Марихуаната е поставена на 11-то място в класацията на най-опасните наркотици. 9-то и 5-то се заемат от алкохола и цигарите. Стотици хиляди души умират от злоупотреба с алкохол и цигари, досега няма един смъртен случай от свръхдоза марихуана. Марихуаната помага в борбата с рака и склерозата.
От коноп се произвеждат едни от най-качествените дрехи. Производството на хартия от коноп е решение на проблема с изсичането на дървета. Тя може да се отрази отрицателно на много бизнес интереси. Това е и причината да се инкриминализира. Благодарение на дезинформацията на масите и лесната възможност да се манипулират, лесно е било внедрено в общественото мнение, че тя е опасен наркотик. Марихуаната не води до пристрастяване, повечето от страничните й ефекти изчезват за няколко часа, а в рамките на дни се изчиства почти цялото количество от организма. Сериозните проблеми са свързани със злоупотребата с билката и се изразяват в изпадане в състояния на депресия, и по-лоши резултати в умствени деиности, липса на концентрация. Злоупотребата с алкохол, цигари, кофеин, сърфиране в интернет е напълно разрешена. Защо съм лишен от правото си на избор? Много от щатите в Америка декриминализират тревата, в цифра европейски държави е позволена личната доза, Амстердам и Прага неотдавна се превърнаха в рай за пушачите, предоставящи им възможността да купуват и да пушат спокойно. Дори да отглеждат.
Аз ще си полежа на топло. Ако вкарат всичките ми съмишленици зад решетките, ще спреш да виждаш над 100 000 човека по улиците. В това число може да се окажат синът ти, дъщеря ти, братовчед ти, баща ти, майка ти, приятелите ти. По-добре ги познаваш от мен. Те също ли са наркомани и помияри?

Повърната пица

Добре, започвам, време му е вече на този блог да получи един от проникновените, мъдри, изящно написани текстове, които навремето ни впечатляваха в малката грозна стаичка на третия етаж във врачанския младежки дом.
България, бъдещето, бесни кучета край кофите за смет, обществото, управляващите, малцинствата, лютеница, story telling в купето на пътуващ в тъмната безкрайност влак, дума, три думи, още три, средната – пирон (с главни букви), не, това вече сме го говорили, чувство, чувственост, чичковите червенотиквеничковчета, чичо Мито за онова момче Барбуков и Вратарчето Гошо, Бойко, кон, бял кон и на него – Бойко, заеби, и от тия нищо не става, една позната кръсти кучето си Моли, ей, мноо трозни кучета в тия молове, бе! Наесен идват избори, иначе сега е Пролетта на българските сериали. Например – Столичани в повече (а, не, не съм го гледал – това беше заради преброяването). А кашкавала – ах, какъв кашкавал имаше едно време – 15 лева килото! От мляко, казва министърът. В смисъл? Този от 15 лева – сега, а онзи от едно време – от мляко. Те така!
И какво от това? Текстът ми прилича на повърната пица, ако се загледаш в нея ще разпознаеш цялото ми меню – това, дето съм го погълнал, пиейки от от помията, дето Нета и медиите ни пробутват за новинарски поток. И що ли го пия изобщо? Преди малко четох нечии напъни на тема „Турция в Европейския съюз?“. Помия ви казвам! Статията това, а коментарите под нея, дето уж са обществено мнение, те и помия не са - лайна! Не ща да пия това. И пица не ща! Отивам да си сипа една ракия и да чета Исмаил Кадаре. Той знае повече за Турция. И не само.
Всъщност не текстът ми, цялата ни държава, битието ни в големите шибани градове, в по-малките – също, е една повърната пица. По селата – там битие няма, некак си. Но пък е чисто.
Затова –
ще вдигна думите на трупчета
ще ползвам кратки фрази
и то – когато няма как без тях.
Очаква ме забравеният път през долината, по който хората минават рядко. И после - остро по пътеката към хребета. Зад него е поляната, миришеща на билки, където няма никой!

Зелено

Вися на спирката на 213 вече от 20 минути. Според разписанието (в делнични дни) трябваше да е минал преди около 10…,но хей на. Духа вятър, а момичетата до мен постоянно отлепят част от косата си от надутите и гланцирани устни и си говорят. За какво? За пари естествено. Едната си харесала блузка за „100-тачка”, „обаче уникално сладкурска – зеленка, с Лейди Гага”….”йей супер готино” беше възклицанието на нейната приятелка. Кратка, но приятна тишина…и после пак:
- „Ама глей само кфи кифли, направо не мога да ги търпя”
-„Да бе, писна ми от тея малки фръцли,навсякъде са”…последва писклив смях, наподобяващ цвилене и слава Богу ето го и рейса. Претъпкан както винаги. Заставам права до прозореца. Батерията на телефона ми пада и не мога да си пусна музика, но пък за сметка на това ставам свидетел на поредния очарователен разговор…Две момчета на около 20 със слънчеви очила, (защото в автобуса слънцето е просто заслепяващо) и смъкнати дънки:
-„И кво са, тоя като е в панделата къде ще намерим зелено?”
-„Споко бе, куция ше има, е са ше му звънна”…
Разговора протече така:
-„Ей, куц – гъбата е бе бате, къде си са? А-аа верно ли? Еми супер, значи ше имаш да дадеш 2 за по 15…да бе да, мноо ясно.Ае там след 20 минути. – Ето бе казах ти, ае да слизаме тука да идеме до зъбатия за кинти”…
И слязоха. В автобуса се поизпразни и назад се появиха няколко свободни места. Трябва да стигна до другия край на града, за това сядам в компанията на няколко баби.
-„Ама ти чули, че таа Станка на ония Геко имала много убав разсад, ма неще да дава. Яз си имам некъв останал от миналата година ма ми е малко и ше ода да дира некъде, що оно си дойде време за работа вече, а па щерката каза, че нема как да дойде да помогне и сичко мене си чака”.
-„Маани я таа винаги си е била стисната. Язе вчера помолих зето, та дойде и заби колците, що като вида, те така, убаво време и зеленинка и си знам, че требва да са почва вече”.
А точно до мен седи едно момиче, говори по телефона и плаче. Дори не я бях забелязала до сега. Беше скромно облечена, но красива. И макар да не е прилично, дори без да си поставям за цел, чух част от разговора й.
„Естествено, че никога няма да ме забележи. Дори аз не се забелязвам. Той е известен и красив…с тези сладки трапчинки и огромните му зелени очи. Всяко момиче би искало да бъде с него…Знам…да,знам…каква идиотка съм само…”
Искаше ми се да я прегърна и да й кажа нещо мило, но…не беше уместно. Станах и минах напред. Загледах се през прозореца - някакви малки идиотчета пишат мръсни думички по прясно боядисаната фасада на жилищна кооперация, мъж на средна възраст безцеремонно гледа как болонката му се изхожда на озеленената детска площадка, пич със зелена коса, целува друг пич с лилава…а навън е толкова красиво и слънчево, и топло, вятъра повява клоните на дърветата и боклуците по улиците…да, все още има боклуци, защото един ден не е достатъчен да почистим България. Нужно е постоянство, отговорност, възпитание. Как ви звучи 4 000 тона битови отпадъци събрани за един ден?! На мен ми звучи потресаващо, срамно, ужасяващо. Ще станем бяла държава, когато не е необходимо Слави Трифонов да е вдъхновението ни да изчистим, когато излизаме да почистим междублоковите си пространства без да ни снимат камери, когато го направим по анцуг и кецове, а не с дънки и грим. Ще станем бяла държава, когато поддържаме. Какво от това, че си чистил 2 часа, след като си замърсявал 20 години, какво от това, че вчера си събрал 100-тина фаса, след като си хвърлил 1000 и има ли смисъл да изчистиш днес, след като утре пак ще изхвърлиш боклука си на улицата. Добре! Дори и да не е утре, дори съзнанието ти да е докоснато за месец или два…няма смисъл, ако малко след това забравиш и започнеш отново. А скоро всичко ще разцъфне, по градинките ще се появят цветя, небето ще е чисто и прекрасно синьо…Бихме могли да му се порадваме, ако погледнем на горе и по „пътя” вместо найлонови торбички, по дърветата видим окичени само мартеничките, които ни напомнят, че идва пролетта, а с нея още много зеленина и хубави емоции…стига да им обърнем внимание…Ето я и моята спирка.

Ах, този мол

Палто с шапка се качва по самодвижещата се ‘мързелива’ стълба отдолу нагоре. Светлини, витрини, всичко това, което е под светлините, всичко това, което е зад витрините, манекени, рафтове, всичко това, което е по манекените, всичко това, което е по рафтовете за продан.

Зад палтото с шапка по същата стълба, отново без движение от страна на самите качващи се, пътуват към горен етаж чифт черни кожи под чифт строги и сърдити очи, последните принадлежащи на униформа с авторитетна значка, но предимно носеща авторитета на стълбата, чийто авторитет е мързелът. Без много движение, следят очите от статично положение двете тъмни кожи, но не се движат, действие все още няма.

Ужасът от действието изтрит изцяло от тази сграда. Магазините са сбити в минимална площ, за да спасят палтата с шапки от цялото това движение, което може да предизвика поставянето на търговските обекти на далечни разстояния, особено в град, в който разстоянията са фрапиращи.

Кожите обикалят под огромни надписи и ярки светлини, всичките тези марки малко или много чужди на повечето такива кожи. Но присъствието на тези кожи в този универсален търговски обект наподобяваше някак странно дискусия на „Кама Сутра” от евнуси. Жадните им погледи останали по витрините, кожите бяха изхвърлени да съхнат навън, за да сторят път на тези атракции, които наистина вълнуват всички авторитетни присъстващи в авторитетния търговски обект. Нашето внимание върху тях бе единственото, което можеше да се намери, а ето какво занимаваше нормалните хора.

Много косми на едно място от един цвят надвесени под формата на прическа над голяма чанта с много пари. До нея напазарувана торба с един от надписите, висящ над витрините и много магазини. Марката като косата, като чантата, като облеклото, като пода, като търговският обект и като мързеливата стълба. Скъпи. Банкноти, стотинки, ресто, касова бележка, покупка, щастлива физиономия. Тълпа без. Стрес. Това място лекува стреса на всички палта и прически подобно на природните дадености на прическата с дебелата чанта и етикетът с продадените материали в него.

Но тази кратка гледка трае само миг, тъй като палтото и шапката изчезнаха, на тяхно място бяха купени ново палто и нова шапка, помен от старите няма.

Усмихни се, усмихни се!

Бях много впечатлена от началото на книгата на Васил Цонев и реших, че най-подходящото място да споделя този откъс е именно тук :)

Усмихни се, другарю, усмихни се! Ето – виж как се усмихвам аз. Е, наистина, не ми е много до усмихване. И пясък имам в бъбреците, и косите ми побеляха, и никога вече няма да станат отново черни, пък и в работата всичко не е в ред, но аз се усмихвам. Бъбреците ме болят , а аз се усмихвам, косите ми са бели – и аз пак се усмихвам. Бъбреците ме болят, а аз се усмихвам, косите ми са бели – и аз пак се усмихвам. Не си ли спомняте как се усмихвахме, когато бяхме деца? Хайде да се усмихваме пак – по същия начин, с ослепителна ясна усмивка и чист весел смях. Е, да – ще има хора, които ще ни посочат с пръст и ще се изсмеят, но слушайте – това тяхното смях ли е? Никакъв смях не е, защото те се смеят подигравателно и сами си вредят, тъй като от тази усмивка ще получат язва в стомаха. А ще получат язва, защото са проклети. Те смятат, че усмивките са за децата, а възрастните трябва само да сумтят, да се оплакват, да си показват белите коси, да броят колко песъчинки имат в бъбреците и да говорят за умиране. Пък ние – напук ще се усмихваме и дори да умрем, ще си умрем шестнайсетгодишни. Точно така. Аз имах един приятел художник – той умря точно шестнайсетгодишен, въпреки че в паспорта му пишеше, че е роден преди шейсет и няколко. Той търчеше като шестнайсетгодишен, на вечеринки слагаше черна брада, танцуваше най-бързо и се смееше с най-ясен смях. Той умря и никой не повярва, че е умрял. На него изобщо не му вярваха никак. Той гладуваше на младини, ходеше из цялата страна – беше търговски пътник, пласьор на цветни картички, рисуваше хора по влаковете, препродаваше стари вестници, които събираха неговите деца от съседите, и никой не му вярваше, че е зле, защото се усмихваше. Децата му честно гладуваха, но никой не им вярваше, защото бяха научени да се усмихват. Когато при някакъв случай той се подхлъзваше и падаше и от ръката или от носа му рукваше кръв, никой не вярваше, че го боли, защото той се усмихваше. И се чудеха тогава хората, и завиждаха – гледай ти, нас ни боли, а този щастливец на – така го е надарила природата, че нищо му няма и никакви болки не чувства. И му завиждаха. Когато го хванаха преди Девети, че укрива нелегални и го затвориха, никой не повярва, че са го измъчвали, защото на Девети той излезе усмихнат от затвора и намръщените граждани решиха, че само заради шегата се е оставил да бъде арестуван. Той се усмихваше, непрекъснато се усмихваше и за това не му вярваха много, не го слагаха в никакъв президиум, защото как, представете си – стоиш е президиума и се усмихваш. Неудобно, моля ви се, как може да се вярва на човек, който непрекъснато се хили? Та той може изведнъж, точно по средата на някое изказване да се изсмее и да провали всичко. Разбира се. А той рисуваше чудно, той рисуваше малки детски рисунки, в които всичко беше усмихнато и красиво, и сериозните граждани гледаха слънчевите му рисунки, клатеха глави и казваха
- Да бе, много красиво, само че много повърхностно – гледай само колко е радостно, може ли така? Това ли е изкуството, за което знаем, че е страшно, дълбоко, сериозно? Не, явно това не е изкуство!
И го караха да рисува намръщени граждани, да рисува приятелите си, които беше укривал и които бяха отишли да разстрел, и той ги рисуваше, но някак си пак несериозно – пак усмихнати, как галят деца или събират цветя по полето – несериозно, просто кощунство, както се изразиха някои. И не му вярваха, че той е обичал и уважавал тези свои приятели, и смятаха, че познанството му с тях е било случайно, а по-нататък изобщо не вярваха, че е имал такива приятели, защото – ето на, за тях пише, че са били сериозни, че са посрещали безстрашно смъртта, а той – погледнете го само как се усмихва, може ли безстрашният човек да се хили така?
И всички уважаваха един друг художник, който вървеше намръщен и все се оплакваше, че ще умре, и ужасно се страхуваше от смъртта, и все рисуваше живота в тъмно черно и още по-тъмно дори, и все хленчеше, че идва смъртта и неговото изкуство ще замре, и крещеше на хората да плачат, че такъв талант загива.
Но се случи така, че усмихнатият умря преди него. И никой не му повярва, защото как може да умре човек, който непрекъснато се смее? Та той дори вчера се смееше, не чувате ли неговия смях? Та неговите закачки и до сега звучат в ушите ни и ето рисунките му – детски, засмени, подскачащи в рамките като самия него. Как можеше той да умре, когато никога не се оплакваше, и ако умре, ще умре именно мрачният му колега, който пищи в дома си и раздира небесата с надгробните си оплаквания.
Да, да – абсолютно никой не повярва, че е умрял. Дори и аз, защото, само да затворя очите, и той ще изникне пред мен – весел, жизнерадостен, вечно жив, със своите дебели, охлузени кадифени панталони и дългата черна брада за маскиране. Той ще ни хване за ръка и ще каже:
- Хайде бе, усмихнете се! Гледайте само колко синьо е небето! Вижте децата, вижте момичетата – каква красота! Я да запеем, да запеем – „Воларе, о-о, Кантаре о-о-о” – летя и пея, пея и летя към синьото небе!
Виждате ли? Видяхте ли? Затова и вие се усмихнете. Да, за тебе става дума, другарю, усмихни се! Нима не е хубаво в ушите на хората да звънти вечно твоят весел смях?

Малко за живота

  Днес денят е пълен с живот. Слънчево е, навън е пълно с хора. Деца, студенти, пенсионери, майки с деца, всички се радват на хубавото време. Едно момче раздава флаери, а момичето, което си взе от него, се усмихва щастлива.
  Стоя на прозореца и им се радвам. Предната вечер и аз си взех флаер с промоция в дискотеката. Голямо шоу - танци, познати, питиета. Сега съм с махмурлук. Така е в живота, понякога хубавите неща искат жертви.
  Така е и с ученето. Като стана на въпрос за него, се сетих за колегите. Вчера пихме бири до факултета и двама ни поканиха на рожден ден. С другите се разбрахме днес да излезем за подарък. Ще пушим по една цигара и вече ще сме решили "къде", "кога" и "как". Събираме парите, отиваме и купуваме. В живота много неща се получават, стига да вземеш решението.
  Реших все пак да им се обадя, след като се нахраня. Вкъщи има пиле с ориз, но го ям за трети ден. Ще си купя бургер да разнообразя. Далеч не е здравословен - има пържено, сосове, бог знае какво месо, но пък е убийствено вкусен. Понякога си позволяваме умишлено да напарвим лош избор. Нима това ни прави лоши хора?
  Докато размишлявам, се сещам, че и едно друго момче гледа в момента през прозореца. Това момче си има свое име и свои преживявания. Казва се Илиян. Илиян е душата на компанията. Винаги усмихнат, винаги се шегува и винаги е готов да изпие една бира с теб. Но не и сега. Сега гледа през прозореца и си мисли за всички тези хора, радващи се навън на живота. Чуди се, дали не може да ги помоли само днес да не пушат. Само днес да не пият в дискотеката, да не купуват подаръци, да ядат вкъщи, вместо бургера в заведението. Да не отидат на кино или да не играят билиярд. Само днес да се лишат. Заради него. Илиян е на 20 години и в момента гледа през стъклото и се чуди, ще стане ли на 21. За него утре може и да не дойде. Животът е и такъв. Без да те пита, без да те чака да се подготвиш, ти съобщава, че утре си отива.
  Илиян има злокачествен тумор в главата с разсейки. Той има нужда от помощта на всички онези хора навън. Той има нужда и от моята помощ, има нужда и от твоята. Да се жертваме днес и да му върнем усмивката! Да вземем едно решение и да му дадем втори шанс! Да направим днес правилния избор и да му върнем, и на него, правото на такъв.
  Стоя на прозореца и гледам отражението си. Виждам, как с нищо не съм по-различен от него. Виждам себе си и се питам: "Ами, ако бях аз?"