Няма заглавие

Не знам защо съживяването на този блог беше толкова важно за мен.
Не знам защо факта, че клуб по журналистика вече няма беше толкова вбесяващ.
Нито пък знам какво точно искам да напиша...на работа съм. Имам си нова работа.
Толкова много исках да започна, толкова дълго време чаках тази възможност и
ето ме...на работното си място. На въртящ стол, бяло бюро, дори личен компютър си имам...и не знам защо, но това не ми носи радостта, която очаквах, на която се надявах. Тук излъгах не съм сигурна защо. Предположения имам и то не малко. На времето...звучи така, сякаш са минали хиляда години, не не са хиляда, но когато нещо ти липсва, чувстваш че го няма от много време...отклоних се.. Та на времето в една малка стаичка на последния етаж от младежкия дом във Враца, някой каза „Помислете добре дали искате да ставате журналисти“.Тогава малкото, още недорасло дете в мен се вбеси (не че за 1 година съм станала супер голяма, зряла и съм наясно с всичко) Та нали за това се бяхме събрали, нали това беше идеята...недоумявах това изречение, недоумявах и загрижено-приятелския тон, с който беше изречено то. И ето ме тук...сега пиша статии, подписвам ги с моето име, бутам се, ходя по събития, възлагат ми задачи, за малкото ми житейски опит и години (имайки се предвид факта, че дори нямам стаж, какъвто и да е) взимам съвсем прилична заплата,роднините се хвалят и умират от щастие. Всеки ден баба ми става рано и отива на спирката на болницата до вестникарската бутка, за да си вземе вестника, в който пише внучка й. Събира ги, разнася ги из съседите, горда е. Аз не.Защото сега разбрах онова изречение. Всичко е политика, всичко е жълтина. Тук в редакцията, колегите от моя ресор знаят толкова много. Кой с кой спи, на кого е любовник, къде има апартамент, в кои заведения ходи...пикантно, но какво значение има това за средно статистическия българин? Е, оказва се, че има. Оказва се, че хората купуват, четат, дори се абонират. Вярно, струва само 40 стотинки и не е жълт вестник, поне не изцяло, но си представях ролята на журналиста, ролята на репортера съвсем по-значителна, зряла, емоционално отговорна...Политиката на тази медия е обвързана с конкретни хора, телевизии, почти сигурна съм, че и с конкретна политическа партия, но още не е дошло на дневен ред, за това е само предположение. Интересно, забавно, атрактивно шоу тръгва по някоя си телевизия..., да но не тръгва по правилната телевизия, поне според вестника, в който работя. Поредната тотална боза в ефир, пишем чело 1000-1500 знака, защо...мисля, че вече можете и сами да си отговорите. Не искам да се оплаквам, просто ми се щеше да ви споделя, че ми липсват вечерите в стаичката, липсва ми емоцията, треперещите ръце и вибриращия глас, докато четем нещо, в което сме вложили душа. Представям си как Мишету чете текста "So...", а гласът и се губи между трептенията.Текстовете на всички ни бяха огледало на същността ни, олицетворяваха представите ни, ето защо мога съвсем искренно да споделя точно тук, колко ценен ми е спомена, колко ценен ми е блога и колко ядосана съм, че няма клуб. Тук може би онзи някой, с онова изречение ще започне да спори, да задава въпроси от рода на „На кого му е нужен този клуб“ и аз, все така искренно ви казвам, че на мен ми е нужен. Ядосана съм, защото младежкия дом, който толкова обичах и в който на практика израснах е една медия, обвързана с интерес и политика. А когато домът на талантливи, искащи и можещи хора се превърне в медия, тогава си заслужава да се ядосаме, да попсуваме, да плюем, да ей така наивно и по детски. Този клуб е част от мен, част от същностното ми развитие, вярвам, че той е част и от помъдряването на Донкова, и от приникновението на Чачо, от спомените за село на Мишету, от нечленоразделното говорене на Вики, от наденичките на Вени, от отличията на Неда и от развитието на всички останали. На всички, които са били, които знаят...Мише дължиш ми една цигара! Ще си я поискам! Сигурна съм и в друго...клуба е част и от вдъхновението на онзи някой...