Историята, която искам да ви разкажа, си няма начало или край, затова нека съвсем произволно започнем с това, колко объркан месец беше Декември по онова време. Снегът сияеше в мрака, който бе надвиснал в ранните вечерни часове; жълтите улични светлини тлееха като свещи без топлина; а огромната тераса до последния етаж на Младежкия дом, която можеше да побере цял симфоничен оркестър, стоеше все така неогазена и сякаш магически скрита от всяка форма на цивилизован живот.
Търсейки уюта - онова чувство на подреденост, топлина и сигурност в душата; и криволичейки в походката и разговорите, се бяхме озовали на въпросната магическа, девствена тераса. Храстчето, което ни криеше от минувачите, изглеждаше като финалният щрих на уюта, затова решихме да оставим бирите и задниците на снега, да отворим тетрадките, и да надраскаме по един есеистично-журналистически опит за мисловен процес в текстов формат. Не че имахме нещо на върха на езика, което искахме да кажем на света чрез лист и химикал, но намирахме известен душевен уют в това един човек с дълга коса и малко брада, и съвсем противоположен човек с голяма брада и самомнително рошава коса, да са объркани в заниманията си и разговорите си по толкова сходен начин.
Без дълбока лична кауза бяхме намерили формулата да изтъкаваме каузи от заглавни думи, и то в рамките на едва четвърт час преди да пресушим кенчетата Каменица и Георгиев (или както рядко се престрашава(х)ме - Иво) да изгаси двигателя на колата и да ни събере в стаята на творчеството. Харесвахме си тема, после си харесвахме пирон забит далеч от нея, и намотавахме социално оцветена прежда между двете. И така създавахме уют по навик от измашинираното творене, което не спря да оправдава и количеството бира, и задълбочаването на незабравимите приятелства.
Е, зимният сезон се търкули заедно с още десетина и взехме, че узряхме и от толкова тъкане на каузи някои дори си ги закичихме. Но и снегът на терасата отдавна се разтопи и стъпките по него спряха да се събират в една точка. Спряхме да криволичим в тандем и всичко стана едно право, подредено, непресечно, бе въобще... различно. Но не е това пиронът, който искам да закова днес, защото това е просто естественият житейски цикъл, в който нещата вървят неуморимо напред и в който търсим духовния уют. А всички онези раздалечни пирони, криви стъпки и объркани вечери са се сглобили в красива фигура от характери, емоции и личности.
Историята всъщност е за уюта и като всеки блян в историята без начало или край, този уют е бил прекрасен в притежание, и осмислен от непритежанието. И ако позволим този реализъм да ни извади от метафората, ако заменим уюта със смисъл, и ако в такъв смисъл потърсим уюта в текста, ще забележим, че блянът може да се улови, но не и да бъде притежаван. Ще забележим, че понякога изглежда объркващ като Декември, че е често скрит като заснежена тераса и че интуицията умело би ни упътила отново към него. И че може би бихме могли да го открием отново, дори и сега, дори пред Младежкия.
неделя, 1 април 2018 г.
събота, 30 април 2011 г.
Hit in the Face
Всички дъвчеха. После плюваха дъвките си и ги лепяха на Стената. След това се възхищаваха на произведението си и го харесваха.
Всички плачеха, а после изтриваха сълзите си в стената и продължаваха да се харесват един друг.
Аз дъвча и плюя, мажа и оставям следи върху стената. Аз съм като всички хора или нека ги наречем абонати – дъвча и плюя… И ми харесва.
Коментирам вас и вашите майки, и всичко, което започва с: “дявол да го вземе профила ти ….”. Бутам се и ви ръчкам на опашката за like-ове, без дори да ви познавам. Споделям живота си с вас, но не защото сте ми “приятели” и не защото ми харесва. Аз правя всичко понеже е модерно и всички го правят.
Но аз не съм единствената тук. Още 6035 абонати имат същото име.
"Eй, какво става тука, а???"
This is a hit in the Face. Hit with a foolish Book. *
*Това е удар в Лицето, удар с глупава Книга.
Всички плачеха, а после изтриваха сълзите си в стената и продължаваха да се харесват един друг.
Аз дъвча и плюя, мажа и оставям следи върху стената. Аз съм като всички хора или нека ги наречем абонати – дъвча и плюя… И ми харесва.
Коментирам вас и вашите майки, и всичко, което започва с: “дявол да го вземе профила ти ….”. Бутам се и ви ръчкам на опашката за like-ове, без дори да ви познавам. Споделям живота си с вас, но не защото сте ми “приятели” и не защото ми харесва. Аз правя всичко понеже е модерно и всички го правят.
Но аз не съм единствената тук. Още 6035 абонати имат същото име.
"Eй, какво става тука, а???"
This is a hit in the Face. Hit with a foolish Book. *
*Това е удар в Лицето, удар с глупава Книга.
петък, 29 април 2011 г.
Сватбата на Дявола
Шумът от затварянето на вратата събуди Франк. В стаята вече бе нахлула дневната светлина през големия прозорец. Франк забеляза един мъж по хавлия, който му ровеше из гардероба.
–Спокойно, Джим, никой не те гони. Закъде бързаш? - попита Франк с пресипнал глас.
–Няма как да не съм под пара, днес е сватбата на Кейти и Майк, не помниш ли? - отговори другият мъж, продължавайки да рови из гардероба. - Хиляда работи трябва да свърша. Е, ако ме поканиш под завивката за още приключения като снощните, може да отложа някои ангажименти. - допълни той подсмивайки се.
–Време е и аз да ставам. В живота никой не те чака да се излежаваш. - промърмори Франк протягайки се и в този момент му звънна телефонът. - Дори когато си си взел почивка, пак те търсят от работа. - изнегодува той и отказа разговора.
Джим вече се бе облякъл. Той беше слаб, висок мъж, около метър и деведесет, с руса коса, зелени очи и къса, заформена брадичка под устата, която изглеждаше като обърната буква "Т". Франк беше пълната му противоположност. Мургав, чернокос, с тъмни, дълбоки очи и набола брада. Гласът на Франк беше доста по-плътен от този на Франк.
–Отивам да взема костюмите от химическото чистене и ще отида при Майк след това да му помогна с подготовката за вечерта. - обясни Джим и се запъти към вратата.
–Довечера ще проведем много важен разговор. - заяви Франк. - Чао засега!
–Добре. - отвърна Джим без да имаше идея за какво става на въпрос. - Чао, слънце!
Джим слезе по стълбите на първия етаж и преди да стигне входната врата бутна една ваза. Обърна се да я вдигне и забеляза една малка кутийка, която се е криела зад цветята. Отвори я и видя един изчистен, но въпреки това много изпипан и елегантен пръстен. Джим не успя да прикрие усмивката си, остави пръстена и излезе.
–Мамо, искам още едно пържено яйце. - примоли се с детското си гласче момченцето.
–Ако ти дам още сега, няма какво да ядеш за обяд. - отвърна майка му поучително, а в тонът й се забелязваше примирение, сякаш не й беше за първи път да съобщава подобно нещо. - Шон, намери ли старите дрехи от последната сватба?
–Пуснах ги в пералнята, после ще ги изгладя и са готови. - отговори цветнокожият мъж, усмихвайки се щастливо на съпругата си. - Бети, успя ли да намериш подарък за младоженците?
–Една стара съученичка ми даде малко пари в заем и купих един красив порцеланов сервиз. Спокойно, добри приятелки сме и каза, че мога да ги върна когато имаме възможност.
–И аз имам добра новина! - заяви Шон. - Ела отвън замалко!
–Трябва да накърмя малката. Ще дойда след малко. - каза Бети.
–Чакам те на вратата.
Шон дояде един сандвич, който намери на печката и излезе от стаята привидно ентусиазиран.
Къщата им не бе много уютна. Въпреки това имаше спалня, една малка стая, хол, кухня, която беше приодена и за трапезария, и едно коридорче. Навсякъде беше задръстено с предмети от всякакво естество. Учудващо, къщата бе задоволително чиста и атмосферата, макар леко под напрежение, беше весела и приветлива.
Бети излезе отвън. Пред нея беше спрян един черен, лъскав Кадилак.
–Шон, какво е това? - попита недоумяваща Бети.
–Знаех си, че ще ти хареса. Шефът ми я даде за деня. Сега ще си точно като Пепеляшка, а аз ще съм твоят принц.
Бети целуна Шон по бузата.
–Ти винаги си бил моят принц, глупчо. Само не ме карай да объвам стъклени обувки! - каза тя шеговито.
–Да тръгваме, милейди! Изглади дрехиет и ела, ще те чакам вътре.
–Днес времето ще бъде слънчево и топло, с температури над нормалните за месеца. Очаква се да се запази такова и през идните няколко дни. Това беше прогнозата за времето, останете с рекламите по...
Мъжът изключи пплазмата и се прозя дълбоко.
–Ставай, Джил, навън е прекрасен ден!
–Кайл, знаеш, че обожавам да се излежавам. - отговори сънено блондинката. - Само още пет минути!
Кайл целуна жена си и стана от леглото.
–Отивам да направя закуска.
–А аз те обичам колкото от тук до луната и обратно!
Джил се разсъни, стана по нощница и отвори огромният прозорец, който откри гледка към невероятно просторен двор с езеро, в което плуваха няколко лебеда и куп водни лилии. Жената си пое дълбоко въздух и влезе в тоалетната. Не минаха и пет минути и дамата се разпищя с викове от радост.
–КАЙЛ! КАЙЛ! - викаше тя по стълбите. Кайл се подаде от долният край на стълбището с точилка в ръка и бойна стойка.
–Кой? Къде? Какво? Как? - заразпитва объркано мъжът.
–Шест години! - проъдължаваше все така на висок тон блондинката. - Шест години чакахме и най-накрая се случи! Бременна съм!
Долната челюст на Кайл сякаш падна за миг до пода. След това устата му се изкриви в смущаващо широка усмивка. Той вдигна съпругата си, целуна я десетина пъти и се затича към входната врата. В бързината не успя да натисне дръжката на бравата и се блъсна във вратата. След това излезе и извика с цяло гърло:
–ЩЕ СТАВАМ БАЩА!
Той се върна при жената, целня я още няколко пъти и каза:
–Принцесо, ти ме направи истински щастлив! Ела да те нахраня й тръгваме за сватбата! - Кайл взе Джил на ръце и я понесе вътре.
Две топли устни събудиха момичето. Тя отвори очи и видя две други срещу нейните.
–Днес е големият ден, съкровище. Събуди се! - каза Майк на булката.
Кейти целуна страстно бъдещият си съпруг и каза с паднал глас:
–Щастлива съм да си до мен. Искам завинаги да бъде така.
–Ще бъде, мила, днес ще ти се заклея. Отивам да взема едно хапче за глава, сигурно имаш нужда. Снощи с дамите сте попрекалили.
Мъжът стана и излезе от стаята. До жената имаше полупразна бутилка уиски. Тя я погледна, пресегна се, постави ръка върху шишето и го бутна в кошчето до шкафа. След това стана да се облича. Отвори гардероба, в който имаше един куп дрехи - рокли, поли , блузи, панталони. На долният рафт имаше десетина чифта обувки. Кейти без особен ентусиазъм грабна една от роклите и я облече. Дълга, изчистена, цвят - пепел от рози. Майк се върна с един омлет и чай в поднос, както и хапчето за глава.
–Сигурна ли си, че искаш още днес да отидеш?
–Ще се омъжвам днес. Кога ще намеря по подходящ момент да поема по пътя на промяната?
–Права си. - каза щастливо Майк. - Приятелите ни ще ми помогнат с останалата част от организацията. Клубът на анонимните алкохолици е в близост до ресторанта. Като свършиш, ела при нас, ще можеш да преоблечеш роклята и ще започнем церемонията. Излизам да подготвя нещата. До скоро, съкровище!
Майк излезе от къщата и запали колата. На мястото, където щеше да се състои сватбата, вече трябваше да го чакат другите три семейства. Кейти също излезе навън.
–Какъв чудесен двор има този ресторант, нали, Шон, Бети? - попита Джим.
–Здравей, Джим! - отвърна Бети. - Мисля, че няма по прекрасно място от това, сякаш Господ сам го е създал и човешка ръка не го е пипала.
Дворът бе изключително просторен, с късо подстригана трева. Пъстри островчета от цветя във всякакви цветове бяха пръснати по цялото място. Многобройните цъфнали череши хвърляха шарена сянка и придаваха откъснатата от цивилизацията атмосфера на двора. Наистина човек можеше да се заблуди, че кътчето е дело на Майка Природа , единствено Кадилакът на Шон подсказваше, че девствеността на двора е заблуда.
–Още някой ли има тук? - попита Джим гледайки колата.
–Само ние сме. - отвърна Шон.
–Шефът му е поверил колата си за днешното събитие. - допълни Бети.
–Ясно. - отвърна Джим. - Здрава машина.
Чуха се гласове. Франк, Джил, Кайл и Майк също се появиха. Кайл не успя да се сдържи и още с пристигането си се обади:
–Хора, ще ставам баща!
–Това е страхотно! - Отвърнаха тримата в един глас.
–Честито Джил! Знам колко много чакахте. ИЗглежда деняят е прекрасен за всички ни. - допълни Бети.
Джим се усмихна на Франк. Той пък му отвърна с усмивка и леко недоумение.
Времето на сватбата премина в подреждане, чистене, сервиране и други задължения. Десетина минути преди началато всичко беше готово и оставаше само да изчакат Кейти. Изглеждаше, че освен трите семейства, отчето и персонала, друг никой нямаше да присъства.
–Отивам да посрещна булката. - оповести Кайл. - Все пак съм кум.
–Тогава аз ще ти открадна съпругата заедно с малкия. - пошегува се Майк. - Все пак е кума.
–Как така "малкия". Момиченце ще е. - допълни джил и удари на майтап младоженеца по рамото.
Шон и Бети се заговориха за собствените си чада, а Джим подхвана с Франк темата за дълголетието при двойките с и двойките без деца.
Кайл застана на входа назаведението и запали една цигара. Тъкмо се наслаждаваше на разсейващия се във въздуха дим, когато някакъв глас го извади от уединението.
–Споделете някой долар с мен, а аз ще споделя мъдростта си с вас.
Кайл забеляза един нисък, възрастен и измършавял слепец пред себе си.
–Благодаря ти, приятелю, но животът ми в момента е чудесен. Не се нуждая от съвет. - отряза го Кайл.
Мъжът подуши въздуха около себе си като куче.
–Подушвам цигарен дим. Защо пушиш, щом всичко при теб е наред?
–Просто се наслаждавам на порока си. Не съм светец, но успявам да се контролирам.
–Разбрах. - промълви старецът. - Изглежда човекът, който чакаш е вече тук. Нека господ бъде с теб!
Човекът пое по своя път. Кайл се обърна и видя Кейти, която се бе разбързала към стаята, в която щеше да облече роклята си и да доизпипа тоалета си. Кайл забеляза пот по лицето на жената, което бе притеснително бледо.
–Кейт...
Девойката влезе в съблекалнята. Кайл отиде да съобщи на всички, че булката е пристигнала.
–Кейти е тук, влезе да се преоблича. Не изглеждаше особено добре обаче.
–Как така? Ще мина да я проверч. - загрижи се Джил и се затича, подмятайки русите си коси над стегнатата талия.
–Грижовна майка ще излезе от нея. - каза Майк.
Шон и Бети още обсъждаха малчоганите.
–Искаше да поговорим за нещо сериозно. - пренасочи Джим разговора си с Франк.
–Мисля, че ще е по-удачно да го проведем след сватбата.
–О, но, Франк, сега е най-подходящият момент. Извинявай, че развалям изненадата, тази сутрин съвсем неволно отрких пръстена.
–Аз...
–Франк, това е толкова мило и романтично, и...
–Аз срещнах друг човек, Джим. Жена. Това, което си открил е годежният й пръстен. Сгодихме се, Джим.
–Но, как..
–Съжалявам, трябваше по-рано да ти призная. Връзката ни беше хубава, но беше грешка. Това не съм аз. Прости ми! Прости ми и че ти развалям празника. Тръгвам си.
Франк наметна сакото си, изниза се до колата и изчезна. Джим остана закован на място, с леко отворена уста и празен поглед. Коремът му се сви на топка и прехапа устни. В този момент го обвземаше яд от наивността си и същевременно самотата и тъгата започнаха бавно да го задушават.
Джил хвана дръжката на бравата, отвори вратата и влезе. Вътре беше тъмно, единствено светлината от едно малко прозорче осветяваше част от помещениетп. Кейти сеше в булченската си рокля на един стол. Държеше чаша с червена течност, а на масата имаше една цяла бутилка. Беше подпряла главата си на един пистолет.
–КЕЙТИ! - изкрещя Джил.
–Знаеш ли, много евтини бил, много лесен за употреба и винаги вършел работата качествено. Чудесен модел. - говореше със спокоен, ала леко завоалиращ глас, булката.
–Кейти, не прави глупости! Нали идваш от клуба, реши се да се промениш. Сега ще се жениш. Помисли и за Майк! Нямаш нужда от..
–Само алкохолът ми остана верен. - прекъсна я Кейти с пиянския си глас. - Нямам нужда да споделям с идиоти в някакъв си клуб. Нямам нужда да се женя за някой си. Всичко, което ми е нужно, е в ръцете ми. А сега ще отпия - заяви тя и отпи от чашата, която държеше в едната си ръка. - А сега ще...
–Не, Кейти, не отнемай живота си! Не бива да...
Изтрелът онеми стаята. Тя падна на земята и алената й кръв обагри русите й коси. Очите й замръзнаха. Оловното топче отпрати и двете души.
–Казах ти, че никой друг не ми е нужен. Всичко, което ми трябва е тук, в мен.
Кейти избухна в зловещ смях. Вратата се отвори и вътре влязоха останалите заедно с двама униформени, които явно са били в близост и са отреагирали моментално на шума от изстрела. Единият полицай хвана и отведе булката пред очите на Майк.
–Извикайте линека! Някой! - разкрещя се с треперещ глас Кайл и очите му се насълзиха. - Миличката ми тя!
Той падна на колене до съпругата си и стисна студената й ръка. Не успя да сдържи тъгата си и сълзите му закапаха по тялото й.
Майк се беше вцепенил и се взираше в мястото, където завари съпругата си преди да я отведат. Мозъкът му се бе изчистил от мисли и сякаш по своя воля не позволяваше умът му да заработи. Единственото, което бе останало у него, бяха емоциите. Тъга и обърканост. Не можеше да повярва, че всичко това наистина се бе случило.
Джим се беше отдръпнал в един ъгъл и бе затворил очи, и сложил ръка на устата си. Бети се бе свлякла на земята, запушваше ушите си с ръце и ридаеше неудържимо. Шон тъкмо позвъня на бърза помощ. Другият униформен се приближи до Шон и Бети.
–Защо? - запита, без да очаква отговор, Бети. - Защо, г-н полицай, трябваше така...
Полицаят сложи белезници на Шон.
–Ама какво правите? - попита тя с недоумение.
–Арестуван сте за кражба на кола. Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.
–Но това е недоразумение. Шефът му я е дал назаем, нали Шон? Кажи им!
Шон гледаше смутено в земята и не обелваше дума.
–Шон! - затрепера гласът на Бети и очите й отново се напълниха със сълзи.
–Обичам те, Бети!
Полиаят отведе тъмнокожия и остави Бети сама в ужасната стая със съкрушените Кайл, Майк и Джим. Линейката пристигна, докторите разбутаха хората и отделиха Кайл от Джил. Единият от тях провери пулса на девойката, но поклати отрицателно с глава. Покриха тялото й с черна завивка, качиха я на носилката и изчезнаха.
В този момент някой хвана Кайл за рамото.
–Силният шум ме доведе тук. Споделете някой долар с мен, а аз ще споделя мъдростта си с вас!
Кайл беше изгубил всичко живо у себе си. Той просто бръкна в джоба си, извади сто долара и му ги остави в ръката.
–Благодаря ти, чадо! Понякога животът ни изправя пред такива трудности, че напълно губим възможността да видим пътя пред себе си. Аз съм роден сляп. На осемдесет и три години съм и през целия си живот съм вървял напред и съм се борил да продължа, макар и никога да не съм виждал пътя. Дори на тази възраст ми е все още невъзможно да разбера защо, но съм уверен, че е така - животът е прекрасен. Понякога ни се иска да се разделим с него и оставаме без вяра. Именно тогава трябва да я запазим и да продължим напред. Нека Господ е с теб, чадо!
Старецът излезе от стаята. Майк застана до Кайл и сложи ръка на рамото му. Кайл кимна. Джим подаде ръка на Бети да се изправи и й изтри сълзите.
Кайл някак събра сили и промълви:
–Да вървим!
Четиримата излезнаха заедно. А стаята остана зад тях, все така мрачна и пуста.
–Спокойно, Джим, никой не те гони. Закъде бързаш? - попита Франк с пресипнал глас.
–Няма как да не съм под пара, днес е сватбата на Кейти и Майк, не помниш ли? - отговори другият мъж, продължавайки да рови из гардероба. - Хиляда работи трябва да свърша. Е, ако ме поканиш под завивката за още приключения като снощните, може да отложа някои ангажименти. - допълни той подсмивайки се.
–Време е и аз да ставам. В живота никой не те чака да се излежаваш. - промърмори Франк протягайки се и в този момент му звънна телефонът. - Дори когато си си взел почивка, пак те търсят от работа. - изнегодува той и отказа разговора.
Джим вече се бе облякъл. Той беше слаб, висок мъж, около метър и деведесет, с руса коса, зелени очи и къса, заформена брадичка под устата, която изглеждаше като обърната буква "Т". Франк беше пълната му противоположност. Мургав, чернокос, с тъмни, дълбоки очи и набола брада. Гласът на Франк беше доста по-плътен от този на Франк.
–Отивам да взема костюмите от химическото чистене и ще отида при Майк след това да му помогна с подготовката за вечерта. - обясни Джим и се запъти към вратата.
–Довечера ще проведем много важен разговор. - заяви Франк. - Чао засега!
–Добре. - отвърна Джим без да имаше идея за какво става на въпрос. - Чао, слънце!
Джим слезе по стълбите на първия етаж и преди да стигне входната врата бутна една ваза. Обърна се да я вдигне и забеляза една малка кутийка, която се е криела зад цветята. Отвори я и видя един изчистен, но въпреки това много изпипан и елегантен пръстен. Джим не успя да прикрие усмивката си, остави пръстена и излезе.
–Мамо, искам още едно пържено яйце. - примоли се с детското си гласче момченцето.
–Ако ти дам още сега, няма какво да ядеш за обяд. - отвърна майка му поучително, а в тонът й се забелязваше примирение, сякаш не й беше за първи път да съобщава подобно нещо. - Шон, намери ли старите дрехи от последната сватба?
–Пуснах ги в пералнята, после ще ги изгладя и са готови. - отговори цветнокожият мъж, усмихвайки се щастливо на съпругата си. - Бети, успя ли да намериш подарък за младоженците?
–Една стара съученичка ми даде малко пари в заем и купих един красив порцеланов сервиз. Спокойно, добри приятелки сме и каза, че мога да ги върна когато имаме възможност.
–И аз имам добра новина! - заяви Шон. - Ела отвън замалко!
–Трябва да накърмя малката. Ще дойда след малко. - каза Бети.
–Чакам те на вратата.
Шон дояде един сандвич, който намери на печката и излезе от стаята привидно ентусиазиран.
Къщата им не бе много уютна. Въпреки това имаше спалня, една малка стая, хол, кухня, която беше приодена и за трапезария, и едно коридорче. Навсякъде беше задръстено с предмети от всякакво естество. Учудващо, къщата бе задоволително чиста и атмосферата, макар леко под напрежение, беше весела и приветлива.
Бети излезе отвън. Пред нея беше спрян един черен, лъскав Кадилак.
–Шон, какво е това? - попита недоумяваща Бети.
–Знаех си, че ще ти хареса. Шефът ми я даде за деня. Сега ще си точно като Пепеляшка, а аз ще съм твоят принц.
Бети целуна Шон по бузата.
–Ти винаги си бил моят принц, глупчо. Само не ме карай да объвам стъклени обувки! - каза тя шеговито.
–Да тръгваме, милейди! Изглади дрехиет и ела, ще те чакам вътре.
–Днес времето ще бъде слънчево и топло, с температури над нормалните за месеца. Очаква се да се запази такова и през идните няколко дни. Това беше прогнозата за времето, останете с рекламите по...
Мъжът изключи пплазмата и се прозя дълбоко.
–Ставай, Джил, навън е прекрасен ден!
–Кайл, знаеш, че обожавам да се излежавам. - отговори сънено блондинката. - Само още пет минути!
Кайл целуна жена си и стана от леглото.
–Отивам да направя закуска.
–А аз те обичам колкото от тук до луната и обратно!
Джил се разсъни, стана по нощница и отвори огромният прозорец, който откри гледка към невероятно просторен двор с езеро, в което плуваха няколко лебеда и куп водни лилии. Жената си пое дълбоко въздух и влезе в тоалетната. Не минаха и пет минути и дамата се разпищя с викове от радост.
–КАЙЛ! КАЙЛ! - викаше тя по стълбите. Кайл се подаде от долният край на стълбището с точилка в ръка и бойна стойка.
–Кой? Къде? Какво? Как? - заразпитва объркано мъжът.
–Шест години! - проъдължаваше все така на висок тон блондинката. - Шест години чакахме и най-накрая се случи! Бременна съм!
Долната челюст на Кайл сякаш падна за миг до пода. След това устата му се изкриви в смущаващо широка усмивка. Той вдигна съпругата си, целуна я десетина пъти и се затича към входната врата. В бързината не успя да натисне дръжката на бравата и се блъсна във вратата. След това излезе и извика с цяло гърло:
–ЩЕ СТАВАМ БАЩА!
Той се върна при жената, целня я още няколко пъти и каза:
–Принцесо, ти ме направи истински щастлив! Ела да те нахраня й тръгваме за сватбата! - Кайл взе Джил на ръце и я понесе вътре.
Две топли устни събудиха момичето. Тя отвори очи и видя две други срещу нейните.
–Днес е големият ден, съкровище. Събуди се! - каза Майк на булката.
Кейти целуна страстно бъдещият си съпруг и каза с паднал глас:
–Щастлива съм да си до мен. Искам завинаги да бъде така.
–Ще бъде, мила, днес ще ти се заклея. Отивам да взема едно хапче за глава, сигурно имаш нужда. Снощи с дамите сте попрекалили.
Мъжът стана и излезе от стаята. До жената имаше полупразна бутилка уиски. Тя я погледна, пресегна се, постави ръка върху шишето и го бутна в кошчето до шкафа. След това стана да се облича. Отвори гардероба, в който имаше един куп дрехи - рокли, поли , блузи, панталони. На долният рафт имаше десетина чифта обувки. Кейти без особен ентусиазъм грабна една от роклите и я облече. Дълга, изчистена, цвят - пепел от рози. Майк се върна с един омлет и чай в поднос, както и хапчето за глава.
–Сигурна ли си, че искаш още днес да отидеш?
–Ще се омъжвам днес. Кога ще намеря по подходящ момент да поема по пътя на промяната?
–Права си. - каза щастливо Майк. - Приятелите ни ще ми помогнат с останалата част от организацията. Клубът на анонимните алкохолици е в близост до ресторанта. Като свършиш, ела при нас, ще можеш да преоблечеш роклята и ще започнем церемонията. Излизам да подготвя нещата. До скоро, съкровище!
Майк излезе от къщата и запали колата. На мястото, където щеше да се състои сватбата, вече трябваше да го чакат другите три семейства. Кейти също излезе навън.
–Какъв чудесен двор има този ресторант, нали, Шон, Бети? - попита Джим.
–Здравей, Джим! - отвърна Бети. - Мисля, че няма по прекрасно място от това, сякаш Господ сам го е създал и човешка ръка не го е пипала.
Дворът бе изключително просторен, с късо подстригана трева. Пъстри островчета от цветя във всякакви цветове бяха пръснати по цялото място. Многобройните цъфнали череши хвърляха шарена сянка и придаваха откъснатата от цивилизацията атмосфера на двора. Наистина човек можеше да се заблуди, че кътчето е дело на Майка Природа , единствено Кадилакът на Шон подсказваше, че девствеността на двора е заблуда.
–Още някой ли има тук? - попита Джим гледайки колата.
–Само ние сме. - отвърна Шон.
–Шефът му е поверил колата си за днешното събитие. - допълни Бети.
–Ясно. - отвърна Джим. - Здрава машина.
Чуха се гласове. Франк, Джил, Кайл и Майк също се появиха. Кайл не успя да се сдържи и още с пристигането си се обади:
–Хора, ще ставам баща!
–Това е страхотно! - Отвърнаха тримата в един глас.
–Честито Джил! Знам колко много чакахте. ИЗглежда деняят е прекрасен за всички ни. - допълни Бети.
Джим се усмихна на Франк. Той пък му отвърна с усмивка и леко недоумение.
Времето на сватбата премина в подреждане, чистене, сервиране и други задължения. Десетина минути преди началато всичко беше готово и оставаше само да изчакат Кейти. Изглеждаше, че освен трите семейства, отчето и персонала, друг никой нямаше да присъства.
–Отивам да посрещна булката. - оповести Кайл. - Все пак съм кум.
–Тогава аз ще ти открадна съпругата заедно с малкия. - пошегува се Майк. - Все пак е кума.
–Как така "малкия". Момиченце ще е. - допълни джил и удари на майтап младоженеца по рамото.
Шон и Бети се заговориха за собствените си чада, а Джим подхвана с Франк темата за дълголетието при двойките с и двойките без деца.
Кайл застана на входа назаведението и запали една цигара. Тъкмо се наслаждаваше на разсейващия се във въздуха дим, когато някакъв глас го извади от уединението.
–Споделете някой долар с мен, а аз ще споделя мъдростта си с вас.
Кайл забеляза един нисък, възрастен и измършавял слепец пред себе си.
–Благодаря ти, приятелю, но животът ми в момента е чудесен. Не се нуждая от съвет. - отряза го Кайл.
Мъжът подуши въздуха около себе си като куче.
–Подушвам цигарен дим. Защо пушиш, щом всичко при теб е наред?
–Просто се наслаждавам на порока си. Не съм светец, но успявам да се контролирам.
–Разбрах. - промълви старецът. - Изглежда човекът, който чакаш е вече тук. Нека господ бъде с теб!
Човекът пое по своя път. Кайл се обърна и видя Кейти, която се бе разбързала към стаята, в която щеше да облече роклята си и да доизпипа тоалета си. Кайл забеляза пот по лицето на жената, което бе притеснително бледо.
–Кейт...
Девойката влезе в съблекалнята. Кайл отиде да съобщи на всички, че булката е пристигнала.
–Кейти е тук, влезе да се преоблича. Не изглеждаше особено добре обаче.
–Как така? Ще мина да я проверч. - загрижи се Джил и се затича, подмятайки русите си коси над стегнатата талия.
–Грижовна майка ще излезе от нея. - каза Майк.
Шон и Бети още обсъждаха малчоганите.
–Искаше да поговорим за нещо сериозно. - пренасочи Джим разговора си с Франк.
–Мисля, че ще е по-удачно да го проведем след сватбата.
–О, но, Франк, сега е най-подходящият момент. Извинявай, че развалям изненадата, тази сутрин съвсем неволно отрких пръстена.
–Аз...
–Франк, това е толкова мило и романтично, и...
–Аз срещнах друг човек, Джим. Жена. Това, което си открил е годежният й пръстен. Сгодихме се, Джим.
–Но, как..
–Съжалявам, трябваше по-рано да ти призная. Връзката ни беше хубава, но беше грешка. Това не съм аз. Прости ми! Прости ми и че ти развалям празника. Тръгвам си.
Франк наметна сакото си, изниза се до колата и изчезна. Джим остана закован на място, с леко отворена уста и празен поглед. Коремът му се сви на топка и прехапа устни. В този момент го обвземаше яд от наивността си и същевременно самотата и тъгата започнаха бавно да го задушават.
Джил хвана дръжката на бравата, отвори вратата и влезе. Вътре беше тъмно, единствено светлината от едно малко прозорче осветяваше част от помещениетп. Кейти сеше в булченската си рокля на един стол. Държеше чаша с червена течност, а на масата имаше една цяла бутилка. Беше подпряла главата си на един пистолет.
–КЕЙТИ! - изкрещя Джил.
–Знаеш ли, много евтини бил, много лесен за употреба и винаги вършел работата качествено. Чудесен модел. - говореше със спокоен, ала леко завоалиращ глас, булката.
–Кейти, не прави глупости! Нали идваш от клуба, реши се да се промениш. Сега ще се жениш. Помисли и за Майк! Нямаш нужда от..
–Само алкохолът ми остана верен. - прекъсна я Кейти с пиянския си глас. - Нямам нужда да споделям с идиоти в някакъв си клуб. Нямам нужда да се женя за някой си. Всичко, което ми е нужно, е в ръцете ми. А сега ще отпия - заяви тя и отпи от чашата, която държеше в едната си ръка. - А сега ще...
–Не, Кейти, не отнемай живота си! Не бива да...
Изтрелът онеми стаята. Тя падна на земята и алената й кръв обагри русите й коси. Очите й замръзнаха. Оловното топче отпрати и двете души.
–Казах ти, че никой друг не ми е нужен. Всичко, което ми трябва е тук, в мен.
Кейти избухна в зловещ смях. Вратата се отвори и вътре влязоха останалите заедно с двама униформени, които явно са били в близост и са отреагирали моментално на шума от изстрела. Единият полицай хвана и отведе булката пред очите на Майк.
–Извикайте линека! Някой! - разкрещя се с треперещ глас Кайл и очите му се насълзиха. - Миличката ми тя!
Той падна на колене до съпругата си и стисна студената й ръка. Не успя да сдържи тъгата си и сълзите му закапаха по тялото й.
Майк се беше вцепенил и се взираше в мястото, където завари съпругата си преди да я отведат. Мозъкът му се бе изчистил от мисли и сякаш по своя воля не позволяваше умът му да заработи. Единственото, което бе останало у него, бяха емоциите. Тъга и обърканост. Не можеше да повярва, че всичко това наистина се бе случило.
Джим се беше отдръпнал в един ъгъл и бе затворил очи, и сложил ръка на устата си. Бети се бе свлякла на земята, запушваше ушите си с ръце и ридаеше неудържимо. Шон тъкмо позвъня на бърза помощ. Другият униформен се приближи до Шон и Бети.
–Защо? - запита, без да очаква отговор, Бети. - Защо, г-н полицай, трябваше така...
Полицаят сложи белезници на Шон.
–Ама какво правите? - попита тя с недоумение.
–Арестуван сте за кражба на кола. Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.
–Но това е недоразумение. Шефът му я е дал назаем, нали Шон? Кажи им!
Шон гледаше смутено в земята и не обелваше дума.
–Шон! - затрепера гласът на Бети и очите й отново се напълниха със сълзи.
–Обичам те, Бети!
Полиаят отведе тъмнокожия и остави Бети сама в ужасната стая със съкрушените Кайл, Майк и Джим. Линейката пристигна, докторите разбутаха хората и отделиха Кайл от Джил. Единият от тях провери пулса на девойката, но поклати отрицателно с глава. Покриха тялото й с черна завивка, качиха я на носилката и изчезнаха.
В този момент някой хвана Кайл за рамото.
–Силният шум ме доведе тук. Споделете някой долар с мен, а аз ще споделя мъдростта си с вас!
Кайл беше изгубил всичко живо у себе си. Той просто бръкна в джоба си, извади сто долара и му ги остави в ръката.
–Благодаря ти, чадо! Понякога животът ни изправя пред такива трудности, че напълно губим възможността да видим пътя пред себе си. Аз съм роден сляп. На осемдесет и три години съм и през целия си живот съм вървял напред и съм се борил да продължа, макар и никога да не съм виждал пътя. Дори на тази възраст ми е все още невъзможно да разбера защо, но съм уверен, че е така - животът е прекрасен. Понякога ни се иска да се разделим с него и оставаме без вяра. Именно тогава трябва да я запазим и да продължим напред. Нека Господ е с теб, чадо!
Старецът излезе от стаята. Майк застана до Кайл и сложи ръка на рамото му. Кайл кимна. Джим подаде ръка на Бети да се изправи и й изтри сълзите.
Кайл някак събра сили и промълви:
–Да вървим!
Четиримата излезнаха заедно. А стаята остана зад тях, все така мрачна и пуста.
Кратка история (на английски)
I felt so excited when I looked at the envelope. I couldn't believe my eyes, the signature. There was no doubt about it, it was that person's. On the next day at nine o'clock sharp we were to meet at Westbridge Station.
I hardly slept that night, so I was rather absent-minded in the morning. I overcooked my breakfast and missed the bus to school. Somehow that didn't really bother me, all of my everyday activities felt unimportant. I turned on the TV, stared at it for about half an hour and every second I spent doing that pissed me off more and more. I turned it off, put on a jacket and went for a walk to cool my head off. My phone rang, it was one of my classmates. I had no desire to talk to him or anyone else, except that person, so I hung up. I saw a dozen of missed calls. It seemed like I could think about nothing other than that message. After all I hadn't heard from or seen this person for such a long time. 10 years. It'd actually been 10 years since we've last seen each other.
It seems that I had unconciously got to Westbridge Station. My hands were shaking in excitement. It was 11 o'clock. I coulnd't possibly sit for another 10 hours waiting there. Yet, I also couldn't walk away. It took me 3 hours to get up from the bench there and get back home. I had lunch, did some housechors and basically everything else that I could think of, to get my mind off of things. It seemed like the longest day of my life.
After a while, I finally headed to our meeting place, this time to actually meet that person. On my whole way to the station I carried a grin on my face. I was happy. I was happy and anxious, and at the same time there was a pintch of sadness I felt. I got there too early ofcourse. I sat on the same bench as earlier. My palms were sweating and my heart was racing. I heard a sound. The sound of a train coming. She was coming. The moment had come when I was going to see her.
The train stopped and a tall woman with hazel eyes and brown hair came off. She was dressed extravagantly and could be easily distinguished from the crowd. There was no mistake, it was her. She looked around a bit and saw me. I could see her put on a big, warm smile as she was coming up to me at a slow, controlled pace. It'd been a very long time since we last met, nevertheless, I remember feeling the same feelings back then. Loved and protected. That's what I felt when my big sister was around me.
-My, my, have you grown! Long time no see!
-Sis, it's really you. - I managed to stutter. My words were at loss.
-I hope you're doing fine! There must be a lot going on with you.
-There is. I got into highschool, I also have this girl that I like, I'm thinking of confessing to her soon. I am a little more independent now.
-I'm so happy for you, I wish I could've been by you the whole time and watch you go through all of these things.
-It's ok, Sis, we have plenty of time to spend with each other, now that you're here. You're back for good, aren't you?
My sister stood in front of me in silence, just smiling and gazing at me.
-Sis, you are going to stay, are you not?
-Brother, know this and don't ever forget it! I love you and I've always loved you with my whole heart. I have a favour to ask of you! I want you to be a good boy, no matter what, okay?
-Sis, don't..
She leaned in and kissed me on my forehead.
-I love you! Farewell.
I could not say a thing. I could feel something warm on my cheeks. There were tears running down my face. It had been 10 years since she left home and our family hadn't heard of her. On the previous day, after all that time of not keeping in touch, she send me a mail, that I was to keep in secret, telling me about a surprise she was planing, a surprise arrival. I was too naiive, to actually think she would come back to settle. All my excitement had became sadness. She came for a mere farewell. Farewell. What could she have possibly meant by that?
On the next day I felt as if my life force was extracted from me. I obviously skipped school. I turned on the TV out of habit and there was breaking news on TV. A group of thieves was caught robbing a bank near Westbridge Station. According to the police this had been their biggest heist and when the police had entered the bank they'd been unwilling to cooperate and opened fire. In the crime scene few of the criminals had been shot and they passed away. The reporter started announcing their names. At that time I felt like my heart was going to beat open my ribcage and jump out of me. I was never religious, but at that moment I most sincerely prayed not to hear that name. Alas, this was not a fairytail and happy endings are not always found in real life. I heard her name loud and clear. I refused to believe it, but deep down inside I knew this was the truth. To think that I had all that excitement on the previous day when I opened that envelope and after that I would feel so empty, guilty and sad.
I hardly slept that night, so I was rather absent-minded in the morning. I overcooked my breakfast and missed the bus to school. Somehow that didn't really bother me, all of my everyday activities felt unimportant. I turned on the TV, stared at it for about half an hour and every second I spent doing that pissed me off more and more. I turned it off, put on a jacket and went for a walk to cool my head off. My phone rang, it was one of my classmates. I had no desire to talk to him or anyone else, except that person, so I hung up. I saw a dozen of missed calls. It seemed like I could think about nothing other than that message. After all I hadn't heard from or seen this person for such a long time. 10 years. It'd actually been 10 years since we've last seen each other.
It seems that I had unconciously got to Westbridge Station. My hands were shaking in excitement. It was 11 o'clock. I coulnd't possibly sit for another 10 hours waiting there. Yet, I also couldn't walk away. It took me 3 hours to get up from the bench there and get back home. I had lunch, did some housechors and basically everything else that I could think of, to get my mind off of things. It seemed like the longest day of my life.
After a while, I finally headed to our meeting place, this time to actually meet that person. On my whole way to the station I carried a grin on my face. I was happy. I was happy and anxious, and at the same time there was a pintch of sadness I felt. I got there too early ofcourse. I sat on the same bench as earlier. My palms were sweating and my heart was racing. I heard a sound. The sound of a train coming. She was coming. The moment had come when I was going to see her.
The train stopped and a tall woman with hazel eyes and brown hair came off. She was dressed extravagantly and could be easily distinguished from the crowd. There was no mistake, it was her. She looked around a bit and saw me. I could see her put on a big, warm smile as she was coming up to me at a slow, controlled pace. It'd been a very long time since we last met, nevertheless, I remember feeling the same feelings back then. Loved and protected. That's what I felt when my big sister was around me.
-My, my, have you grown! Long time no see!
-Sis, it's really you. - I managed to stutter. My words were at loss.
-I hope you're doing fine! There must be a lot going on with you.
-There is. I got into highschool, I also have this girl that I like, I'm thinking of confessing to her soon. I am a little more independent now.
-I'm so happy for you, I wish I could've been by you the whole time and watch you go through all of these things.
-It's ok, Sis, we have plenty of time to spend with each other, now that you're here. You're back for good, aren't you?
My sister stood in front of me in silence, just smiling and gazing at me.
-Sis, you are going to stay, are you not?
-Brother, know this and don't ever forget it! I love you and I've always loved you with my whole heart. I have a favour to ask of you! I want you to be a good boy, no matter what, okay?
-Sis, don't..
She leaned in and kissed me on my forehead.
-I love you! Farewell.
I could not say a thing. I could feel something warm on my cheeks. There were tears running down my face. It had been 10 years since she left home and our family hadn't heard of her. On the previous day, after all that time of not keeping in touch, she send me a mail, that I was to keep in secret, telling me about a surprise she was planing, a surprise arrival. I was too naiive, to actually think she would come back to settle. All my excitement had became sadness. She came for a mere farewell. Farewell. What could she have possibly meant by that?
On the next day I felt as if my life force was extracted from me. I obviously skipped school. I turned on the TV out of habit and there was breaking news on TV. A group of thieves was caught robbing a bank near Westbridge Station. According to the police this had been their biggest heist and when the police had entered the bank they'd been unwilling to cooperate and opened fire. In the crime scene few of the criminals had been shot and they passed away. The reporter started announcing their names. At that time I felt like my heart was going to beat open my ribcage and jump out of me. I was never religious, but at that moment I most sincerely prayed not to hear that name. Alas, this was not a fairytail and happy endings are not always found in real life. I heard her name loud and clear. I refused to believe it, but deep down inside I knew this was the truth. To think that I had all that excitement on the previous day when I opened that envelope and after that I would feel so empty, guilty and sad.
четвъртък, 28 април 2011 г.
...
Беше студено, тъмно, тихо. Асфалта беше мокър и стъпките й отекваха в тишината. Оглеждаше се, забързваше крачка, после задъхано спираше за секунди и пак. От време на време някой луд минаваше с бясна скорост включил дългите фарове. На никой не му правеше впечатление самотната жена. Уплахата и личеше от километри, можеше да се подуши. Тя знаеше чудесно къде се намира, сякаш това беше нейният дом и все пак...беше уплашена. Една от колите спря. Някакво ауди, черно на цвят. Вратата на мястото до шофьора се отвори от вътрешната страна. За миг се поколеба, но се качи. Отидоха в близкия мотел. Когато светлината погали лицето й се забелязаха синините и белезите. Черният й чорпогащних беше целия надран, високите й червени обувки бяха накаляни и мръсни, спиралата и очната линия се бяха растекли и стигаха дясното крайче на устните й. Красивите й устни, изписани с черен молив и боядисани с червено червило бяха разцепени в средата. Деколтето й беше дълбоко, блузата къса, полата кожена с ниска талия почти 2 педи над окървавените й колена. Освен белезите по лицето, които никоя пудра и руж не могат да скрият тя имаше белег от секцио и около 3 сантиметров на дясната гърда – от нож. Влязоха в стаята, седнаха един до друг на леглото. Тя се разплака, а той я прегърна.
-Моля те, мамо, прибери се у дома.
-Не мога синко, обичам те до болка, но не съм те отглеждала 28 години, за да разбера накрая, че синът ми е убиец.
-Мамо, татко почина. Разболя се от мъка, след като ти си тръгна.
Тя мълчеше. Сълзите се стичаха по бузите й, буца беше заседнала в гърлото й, всичко се беше сринало. Малко след това пъхна ръка в лявата чашка на сутиена си извади от там пари и му ги подаде. Може би му се сториха недостатъчно. Може би му трябваха повече за малко бяло, всъщност какво значение има каква беше причината. Факт е, че той е преби. Удряше я непрестанно и толкова силно, докато не изгуби съзнание. След това разкъса блузата и, смъкна сутиена й...нямаше нищо. Тя му беше дала всичките си пари. Остави я в локва кръв на пода на мотелската стая. Просто си тръгна.
-Моля те, мамо, прибери се у дома.
-Не мога синко, обичам те до болка, но не съм те отглеждала 28 години, за да разбера накрая, че синът ми е убиец.
-Мамо, татко почина. Разболя се от мъка, след като ти си тръгна.
Тя мълчеше. Сълзите се стичаха по бузите й, буца беше заседнала в гърлото й, всичко се беше сринало. Малко след това пъхна ръка в лявата чашка на сутиена си извади от там пари и му ги подаде. Може би му се сториха недостатъчно. Може би му трябваха повече за малко бяло, всъщност какво значение има каква беше причината. Факт е, че той е преби. Удряше я непрестанно и толкова силно, докато не изгуби съзнание. След това разкъса блузата и, смъкна сутиена й...нямаше нищо. Тя му беше дала всичките си пари. Остави я в локва кръв на пода на мотелската стая. Просто си тръгна.
сряда, 27 април 2011 г.
А какъв ден беше! Пролет- слънце, навсякъде зелено, пълно с хора по улиците. Разхождайки се, усещаш онова сладостно опиянение, което живота поднася в дни като този. Усещаш, че си жив. Велик ден.
Сутрин- птиците пеят, лек вятър разказва своята история, танцувайки с току- що родилите се листа по дърветата. Развълнувана като дете, майка ми подскача, повтаряйки енергично : „хайде да се чукаме с яйцааааааа”. Сънени и рошави, аз и сестра ми послушно взехме по едно яйце и изпълнихме традицията. Погледнах навън- денят беше само за разходка. Като че ли прочела мислите ми, майка ми се обади: „Маги, ти ми обеща да ме завдеш на хижата. Нека да е днес”. Отвърнах с усмивка и час след това вече бяхме по пътя. А какъв ден беше! Пролет- слънце, навсякъде зелено, пълно с деца, тичащи нагоре- надолу. Велик ден.
На връщане от хижата, ме обзе онова странно чувство, ала „нещо ти изниква в ума и задължително трябва да го направиш. Сега. Веднага.” Обърнах се към мама и и казах: „Ела, да минем от тук. Искам да ти покажа една градинка”. Сещате ли се за онова малко кътче, точно срещу небезизвестната механа „Вечерница”? Точно това. Веднъж минах без да искам от там и просто останах, съзерцавайки прелестната малка градинка, с люлки и катерушки. Това исках да покажа на мама (без никаква идея защо).
Знаех, че ще я оцени, защото тя си е чисто дете по душа. Запъти се, подскачайки към всяка пейка с желание да я снимам. Накрая си набеляза една люлееща се пейка и каза: „Искам да ме снимаш и там! Искам да се люлея!”. Беше странно, смешно и същевременно много сладко, да гледам собствената си майка, да се превъплащава в дете. Учудващи бяха автентичността на детския глас и настроението, извиращо от нея.
Едно дете, привлечено от поведението на тази непозната жена, се приближи и поиска да седне до нея. Момиченце. Името и беше Ния. Мама с удоволствие и направи място, разпитвайки я обичайните въпроси. Гледката стана още по- непринудена и сладка. Две деца си бърборят, люлеейки се.
„Ти обичаш ли да се пързаляш на зелените пързалки” беше поредният странен въпрос, зададен от мама. Отговорът бе още по-странен: „Не, аз се пързалям само на червените пързалки. Но днес мисля да се пусна по една зелена”. Гледайки радостта на едно непораснало дете, споделена с друго-подрастващо дете, аз осъзнах, че Ния е сама. Огледах се за човек, който я наблюдава и зад себе си чух загрижен глас: „Ния, не досаждай на лелята”. Мама веднага започна да успокоява жената,че няма проблем, докато аз разглеждах чертите на лицето и. Тя беше с тъмна коса, тъмни очи, види се- на средна възраст. Ния беше руса, със сини очи и розови устни. Това не беше майка и. Интересът ми се повиши, когато мама попита Ния. Момиченцето отвърна плахо: „Мама я няма. Тя си замина ”. Сърцето ми се сви в болезнено кълбо, а зад себе си дочух гласът на жената, напрегнат и объркан: „Ъъъ... отиде до магазина”. Ния продължи с откровението си: „Не, не е до магазина...” , но в този момент мама я прекъсна, за да избегне конфузна ситуация: „Аз също съм майка, която заминава далеч за известно време, но после се връщам”. Дори от тези пояснения, сърцето ми все още беше на топка. Жената се усмихваше нервно, а Ния сведе поглед и малки сълзички се стекоха по бузите и.
А какъв ден беше...
Няма заглавие
Не знам защо съживяването на този блог беше толкова важно за мен.
Не знам защо факта, че клуб по журналистика вече няма беше толкова вбесяващ.
Нито пък знам какво точно искам да напиша...на работа съм. Имам си нова работа.
Толкова много исках да започна, толкова дълго време чаках тази възможност и
ето ме...на работното си място. На въртящ стол, бяло бюро, дори личен компютър си имам...и не знам защо, но това не ми носи радостта, която очаквах, на която се надявах. Тук излъгах не съм сигурна защо. Предположения имам и то не малко. На времето...звучи така, сякаш са минали хиляда години, не не са хиляда, но когато нещо ти липсва, чувстваш че го няма от много време...отклоних се.. Та на времето в една малка стаичка на последния етаж от младежкия дом във Враца, някой каза „Помислете добре дали искате да ставате журналисти“.Тогава малкото, още недорасло дете в мен се вбеси (не че за 1 година съм станала супер голяма, зряла и съм наясно с всичко) Та нали за това се бяхме събрали, нали това беше идеята...недоумявах това изречение, недоумявах и загрижено-приятелския тон, с който беше изречено то. И ето ме тук...сега пиша статии, подписвам ги с моето име, бутам се, ходя по събития, възлагат ми задачи, за малкото ми житейски опит и години (имайки се предвид факта, че дори нямам стаж, какъвто и да е) взимам съвсем прилична заплата,роднините се хвалят и умират от щастие. Всеки ден баба ми става рано и отива на спирката на болницата до вестникарската бутка, за да си вземе вестника, в който пише внучка й. Събира ги, разнася ги из съседите, горда е. Аз не.Защото сега разбрах онова изречение. Всичко е политика, всичко е жълтина. Тук в редакцията, колегите от моя ресор знаят толкова много. Кой с кой спи, на кого е любовник, къде има апартамент, в кои заведения ходи...пикантно, но какво значение има това за средно статистическия българин? Е, оказва се, че има. Оказва се, че хората купуват, четат, дори се абонират. Вярно, струва само 40 стотинки и не е жълт вестник, поне не изцяло, но си представях ролята на журналиста, ролята на репортера съвсем по-значителна, зряла, емоционално отговорна...Политиката на тази медия е обвързана с конкретни хора, телевизии, почти сигурна съм, че и с конкретна политическа партия, но още не е дошло на дневен ред, за това е само предположение. Интересно, забавно, атрактивно шоу тръгва по някоя си телевизия..., да но не тръгва по правилната телевизия, поне според вестника, в който работя. Поредната тотална боза в ефир, пишем чело 1000-1500 знака, защо...мисля, че вече можете и сами да си отговорите. Не искам да се оплаквам, просто ми се щеше да ви споделя, че ми липсват вечерите в стаичката, липсва ми емоцията, треперещите ръце и вибриращия глас, докато четем нещо, в което сме вложили душа. Представям си как Мишету чете текста "So...", а гласът и се губи между трептенията.Текстовете на всички ни бяха огледало на същността ни, олицетворяваха представите ни, ето защо мога съвсем искренно да споделя точно тук, колко ценен ми е спомена, колко ценен ми е блога и колко ядосана съм, че няма клуб. Тук може би онзи някой, с онова изречение ще започне да спори, да задава въпроси от рода на „На кого му е нужен този клуб“ и аз, все така искренно ви казвам, че на мен ми е нужен. Ядосана съм, защото младежкия дом, който толкова обичах и в който на практика израснах е една медия, обвързана с интерес и политика. А когато домът на талантливи, искащи и можещи хора се превърне в медия, тогава си заслужава да се ядосаме, да попсуваме, да плюем, да ей така наивно и по детски. Този клуб е част от мен, част от същностното ми развитие, вярвам, че той е част и от помъдряването на Донкова, и от приникновението на Чачо, от спомените за село на Мишету, от нечленоразделното говорене на Вики, от наденичките на Вени, от отличията на Неда и от развитието на всички останали. На всички, които са били, които знаят...Мише дължиш ми една цигара! Ще си я поискам! Сигурна съм и в друго...клуба е част и от вдъхновението на онзи някой...
Не знам защо факта, че клуб по журналистика вече няма беше толкова вбесяващ.
Нито пък знам какво точно искам да напиша...на работа съм. Имам си нова работа.
Толкова много исках да започна, толкова дълго време чаках тази възможност и
ето ме...на работното си място. На въртящ стол, бяло бюро, дори личен компютър си имам...и не знам защо, но това не ми носи радостта, която очаквах, на която се надявах. Тук излъгах не съм сигурна защо. Предположения имам и то не малко. На времето...звучи така, сякаш са минали хиляда години, не не са хиляда, но когато нещо ти липсва, чувстваш че го няма от много време...отклоних се.. Та на времето в една малка стаичка на последния етаж от младежкия дом във Враца, някой каза „Помислете добре дали искате да ставате журналисти“.Тогава малкото, още недорасло дете в мен се вбеси (не че за 1 година съм станала супер голяма, зряла и съм наясно с всичко) Та нали за това се бяхме събрали, нали това беше идеята...недоумявах това изречение, недоумявах и загрижено-приятелския тон, с който беше изречено то. И ето ме тук...сега пиша статии, подписвам ги с моето име, бутам се, ходя по събития, възлагат ми задачи, за малкото ми житейски опит и години (имайки се предвид факта, че дори нямам стаж, какъвто и да е) взимам съвсем прилична заплата,роднините се хвалят и умират от щастие. Всеки ден баба ми става рано и отива на спирката на болницата до вестникарската бутка, за да си вземе вестника, в който пише внучка й. Събира ги, разнася ги из съседите, горда е. Аз не.Защото сега разбрах онова изречение. Всичко е политика, всичко е жълтина. Тук в редакцията, колегите от моя ресор знаят толкова много. Кой с кой спи, на кого е любовник, къде има апартамент, в кои заведения ходи...пикантно, но какво значение има това за средно статистическия българин? Е, оказва се, че има. Оказва се, че хората купуват, четат, дори се абонират. Вярно, струва само 40 стотинки и не е жълт вестник, поне не изцяло, но си представях ролята на журналиста, ролята на репортера съвсем по-значителна, зряла, емоционално отговорна...Политиката на тази медия е обвързана с конкретни хора, телевизии, почти сигурна съм, че и с конкретна политическа партия, но още не е дошло на дневен ред, за това е само предположение. Интересно, забавно, атрактивно шоу тръгва по някоя си телевизия..., да но не тръгва по правилната телевизия, поне според вестника, в който работя. Поредната тотална боза в ефир, пишем чело 1000-1500 знака, защо...мисля, че вече можете и сами да си отговорите. Не искам да се оплаквам, просто ми се щеше да ви споделя, че ми липсват вечерите в стаичката, липсва ми емоцията, треперещите ръце и вибриращия глас, докато четем нещо, в което сме вложили душа. Представям си как Мишету чете текста "So...", а гласът и се губи между трептенията.Текстовете на всички ни бяха огледало на същността ни, олицетворяваха представите ни, ето защо мога съвсем искренно да споделя точно тук, колко ценен ми е спомена, колко ценен ми е блога и колко ядосана съм, че няма клуб. Тук може би онзи някой, с онова изречение ще започне да спори, да задава въпроси от рода на „На кого му е нужен този клуб“ и аз, все така искренно ви казвам, че на мен ми е нужен. Ядосана съм, защото младежкия дом, който толкова обичах и в който на практика израснах е една медия, обвързана с интерес и политика. А когато домът на талантливи, искащи и можещи хора се превърне в медия, тогава си заслужава да се ядосаме, да попсуваме, да плюем, да ей така наивно и по детски. Този клуб е част от мен, част от същностното ми развитие, вярвам, че той е част и от помъдряването на Донкова, и от приникновението на Чачо, от спомените за село на Мишету, от нечленоразделното говорене на Вики, от наденичките на Вени, от отличията на Неда и от развитието на всички останали. На всички, които са били, които знаят...Мише дължиш ми една цигара! Ще си я поискам! Сигурна съм и в друго...клуба е част и от вдъхновението на онзи някой...
Абонамент за:
Публикации (Atom)