Отговор на предизвикателството. Напълно реална случка, с (надявам се) неочакван край. А, и има нещо зелено (:

А какъв ден беше! Пролет- слънце, навсякъде зелено, пълно с хора по улиците. Разхождайки се, усещаш онова сладостно опиянение, което живота поднася в дни като този. Усещаш, че си жив. Велик ден.

Сутрин- птиците пеят, лек вятър разказва своята история, танцувайки с току- що родилите се листа по дърветата. Развълнувана като дете, майка ми подскача, повтаряйки енергично : „хайде да се чукаме с яйцааааааа”. Сънени и рошави, аз и сестра ми послушно взехме по едно яйце и изпълнихме традицията. Погледнах навън- денят беше само за разходка. Като че ли прочела мислите ми, майка ми се обади: „Маги, ти ми обеща да ме завдеш на хижата. Нека да е днес”. Отвърнах с усмивка и час след това вече бяхме по пътя. А какъв ден беше! Пролет- слънце, навсякъде зелено, пълно с деца, тичащи нагоре- надолу. Велик ден.

На връщане от хижата, ме обзе онова странно чувство, ала „нещо ти изниква в ума и задължително трябва да го направиш. Сега. Веднага.” Обърнах се към мама и и казах: „Ела, да минем от тук. Искам да ти покажа една градинка”. Сещате ли се за онова малко кътче, точно срещу небезизвестната механа „Вечерница”? Точно това. Веднъж минах без да искам от там и просто останах, съзерцавайки прелестната малка градинка, с люлки и катерушки. Това исках да покажа на мама (без никаква идея защо).

Знаех, че ще я оцени, защото тя си е чисто дете по душа. Запъти се, подскачайки към всяка пейка с желание да я снимам. Накрая си набеляза една люлееща се пейка и каза: „Искам да ме снимаш и там! Искам да се люлея!”. Беше странно, смешно и същевременно много сладко, да гледам собствената си майка, да се превъплащава в дете. Учудващи бяха автентичността на детския глас и настроението, извиращо от нея.

Едно дете, привлечено от поведението на тази непозната жена, се приближи и поиска да седне до нея. Момиченце. Името и беше Ния. Мама с удоволствие и направи място, разпитвайки я обичайните въпроси. Гледката стана още по- непринудена и сладка. Две деца си бърборят, люлеейки се.

„Ти обичаш ли да се пързаляш на зелените пързалки” беше поредният странен въпрос, зададен от мама. Отговорът бе още по-странен: „Не, аз се пързалям само на червените пързалки. Но днес мисля да се пусна по една зелена”. Гледайки радостта на едно непораснало дете, споделена с друго-подрастващо дете, аз осъзнах, че Ния е сама. Огледах се за човек, който я наблюдава и зад себе си чух загрижен глас: „Ния, не досаждай на лелята”. Мама веднага започна да успокоява жената,че няма проблем, докато аз разглеждах чертите на лицето и. Тя беше с тъмна коса, тъмни очи, види се- на средна възраст. Ния беше руса, със сини очи и розови устни. Това не беше майка и. Интересът ми се повиши, когато мама попита Ния. Момиченцето отвърна плахо: „Мама я няма. Тя си замина ”. Сърцето ми се сви в болезнено кълбо, а зад себе си дочух гласът на жената, напрегнат и объркан: „Ъъъ... отиде до магазина”. Ния продължи с откровението си: „Не, не е до магазина...” , но в този момент мама я прекъсна, за да избегне конфузна ситуация: „Аз също съм майка, която заминава далеч за известно време, но после се връщам”. Дори от тези пояснения, сърцето ми все още беше на топка. Жената се усмихваше нервно, а Ния сведе поглед и малки сълзички се стекоха по бузите и.

А какъв ден беше...