Зелено

Вися на спирката на 213 вече от 20 минути. Според разписанието (в делнични дни) трябваше да е минал преди около 10…,но хей на. Духа вятър, а момичетата до мен постоянно отлепят част от косата си от надутите и гланцирани устни и си говорят. За какво? За пари естествено. Едната си харесала блузка за „100-тачка”, „обаче уникално сладкурска – зеленка, с Лейди Гага”….”йей супер готино” беше възклицанието на нейната приятелка. Кратка, но приятна тишина…и после пак:
- „Ама глей само кфи кифли, направо не мога да ги търпя”
-„Да бе, писна ми от тея малки фръцли,навсякъде са”…последва писклив смях, наподобяващ цвилене и слава Богу ето го и рейса. Претъпкан както винаги. Заставам права до прозореца. Батерията на телефона ми пада и не мога да си пусна музика, но пък за сметка на това ставам свидетел на поредния очарователен разговор…Две момчета на около 20 със слънчеви очила, (защото в автобуса слънцето е просто заслепяващо) и смъкнати дънки:
-„И кво са, тоя като е в панделата къде ще намерим зелено?”
-„Споко бе, куция ше има, е са ше му звънна”…
Разговора протече така:
-„Ей, куц – гъбата е бе бате, къде си са? А-аа верно ли? Еми супер, значи ше имаш да дадеш 2 за по 15…да бе да, мноо ясно.Ае там след 20 минути. – Ето бе казах ти, ае да слизаме тука да идеме до зъбатия за кинти”…
И слязоха. В автобуса се поизпразни и назад се появиха няколко свободни места. Трябва да стигна до другия край на града, за това сядам в компанията на няколко баби.
-„Ама ти чули, че таа Станка на ония Геко имала много убав разсад, ма неще да дава. Яз си имам некъв останал от миналата година ма ми е малко и ше ода да дира некъде, що оно си дойде време за работа вече, а па щерката каза, че нема как да дойде да помогне и сичко мене си чака”.
-„Маани я таа винаги си е била стисната. Язе вчера помолих зето, та дойде и заби колците, що като вида, те така, убаво време и зеленинка и си знам, че требва да са почва вече”.
А точно до мен седи едно момиче, говори по телефона и плаче. Дори не я бях забелязала до сега. Беше скромно облечена, но красива. И макар да не е прилично, дори без да си поставям за цел, чух част от разговора й.
„Естествено, че никога няма да ме забележи. Дори аз не се забелязвам. Той е известен и красив…с тези сладки трапчинки и огромните му зелени очи. Всяко момиче би искало да бъде с него…Знам…да,знам…каква идиотка съм само…”
Искаше ми се да я прегърна и да й кажа нещо мило, но…не беше уместно. Станах и минах напред. Загледах се през прозореца - някакви малки идиотчета пишат мръсни думички по прясно боядисаната фасада на жилищна кооперация, мъж на средна възраст безцеремонно гледа как болонката му се изхожда на озеленената детска площадка, пич със зелена коса, целува друг пич с лилава…а навън е толкова красиво и слънчево, и топло, вятъра повява клоните на дърветата и боклуците по улиците…да, все още има боклуци, защото един ден не е достатъчен да почистим България. Нужно е постоянство, отговорност, възпитание. Как ви звучи 4 000 тона битови отпадъци събрани за един ден?! На мен ми звучи потресаващо, срамно, ужасяващо. Ще станем бяла държава, когато не е необходимо Слави Трифонов да е вдъхновението ни да изчистим, когато излизаме да почистим междублоковите си пространства без да ни снимат камери, когато го направим по анцуг и кецове, а не с дънки и грим. Ще станем бяла държава, когато поддържаме. Какво от това, че си чистил 2 часа, след като си замърсявал 20 години, какво от това, че вчера си събрал 100-тина фаса, след като си хвърлил 1000 и има ли смисъл да изчистиш днес, след като утре пак ще изхвърлиш боклука си на улицата. Добре! Дори и да не е утре, дори съзнанието ти да е докоснато за месец или два…няма смисъл, ако малко след това забравиш и започнеш отново. А скоро всичко ще разцъфне, по градинките ще се появят цветя, небето ще е чисто и прекрасно синьо…Бихме могли да му се порадваме, ако погледнем на горе и по „пътя” вместо найлонови торбички, по дърветата видим окичени само мартеничките, които ни напомнят, че идва пролетта, а с нея още много зеленина и хубави емоции…стига да им обърнем внимание…Ето я и моята спирка.