В очите ти заплашително проблясват везни

В
дълбините на ириса се крие. Не искам да го виждам! Боли, изгаря ми душата. Малко, опасно, унищожително…тъмно, тайно, съкровено; неразбираемо, замъглено, скрито; чисто, непринудено, осъдително…Крие се голямо страховито огледало. В него всяко твое действие има отражение. В чуждите очи, всяка дума, жест, всеки твой поглед и невинна усмивка биват внимателно преценени и оценени. Тези очи те прогарят, изгаряш в тях само да си позволиш грешна стъпка. Красиво е – пламъкът те обгръща и унищожава, а малко по-надолу от носа грее усмивка. Усмивка принадлежаща на човека с горящите очи, чийто тест не си издържал – този път. Как се подлъга само. Усмивката отвлича вниманието ти от същността. От благия, кротък поглед, който завинаги се е отвърнал от теб. Непроницаем поглед, а може би ти не искаш да прочетеш истината в него.

Очите
не говорят. Разбираемо е, нали? Затова имаме уста, която рядко ползваме в подходящия момент, в която понякога влизат грешните думи…Скрили всичко в очите, побрали красиво и грозно, ненаситни и жадни за още, те говорят тихо. Нямат глас, но защо? Казват всичко в прав текст, трудно се учат да лъжат, по-трудно се изпускат от устата. Тя пък издава неприятни звуци понякога, когато й е тежко гласът трепти, ала когато наистина е нужно дали мълчи? Така опияняват, тези сини, зелени, пъстри, кафяво-черни очи. Така нежно гледат, милват образа ти, а ти се гледаш в тях по-хубав, отколкото си всъщност, по-хубав, отколкото заслужаваш. И изучаваш извивките им – съвършенството на ириса, непорочността на зеницата, чистотата на склерата…дължината на миглите, черните им фини ресници, изящно изписаните вежди. Това ангелско изражение не е способно да те предаде, да те обвини, да подходи дребнаво към неволите ти.

Ти
си параноик. Недей да се страхуваш, под повърхността нищо няма да намериш – нещата са пределно ясни. Нима този благосклонен поглед, би ти навредил. Нима в тази главица се въртят лоши мисли за теб? Току-що се разкри. Изказа болката си, как си постъпил, онова що е било правилно според теб. Сподели радостта си, подскочи и седна. Приземи се тежко на схванатите си нозе, след като дълго летя из света на мечтите. Виж събеседника си. Радва се за теб, сияе. Подкрепя те и го доказва. Очите му са с тъй наситен цвят, ще се разплаче. Какъв добър приятел!

Заплашително
през съзнанието ти прелитат несвързани, налудничави мисли. Наистина ли постъпи правилно? Има ли правилно? Не е ли всичко относително. Опасността дебне отвсякъде. Умопомрачение те наляга, блъскаш си главата. Ама че си глупчо! Да не беше му казвал. Сега ще развали мнението си за теб. Ще те вкара в рамките на собствените си предразсъдъци, ала нищо няма да каже. Единственото което може да се забележи едвам, е как леко падаш. Образа ти в огледалото се оцветява, минава в графата – грозно. Нима ти не би направил същото, ако беше на негово място?

Проблясват
малки искрици. Мига, мига! Значи има надежда. Блясъкът в тези синьо-черни бездни е като пътеводна светлина, като отблясък от огъня в ада. Хвани се за него, дръж се, не пускай! Това може да се окаже последният ти шанс да се издигнеш в тези очи. Очи, които не разкриват своята погнуса от присъствието ти. Приветстват те, блестят навлажнени, радостни и разтроени заради твоята победа. Бедни, гладни и жадни за лика ти. За осанката, която се отразява чак в душата, а после изплува малка и незначителна на повърхността за да можеш да се огледаш безгрижно. Сияеш в ярки цветове, тези на щастието и просветата; разочарованието и последния звезден миг, като супернова в тези очи, а те, те стрелкат и хвърлят искри.

Везни,
това е! Разкри тайната на века. Математиката е в основата на всичко. Предмета, който така упорито отказваш да проумееш. Всяка твоя грешка е пресметната, сравнена, умножена и наказана в съзнанието на човека до теб. Той я дели и изважда от добрините, от малките прегрешения и стъпки в страни; за да прецени кое ще натежи повече. Кое твое качество, ще изгрее и възпламени погледа. Дали изражението на очите ще е леденостудено или медено. Везните точно отмерват пристрастията на събеседника, убиват душата ти, мачкат я, присмиват се. Жал им е да го изкажат. Очите не говорят, не искат така да реагират, ала е неизбежно. Този механизъм е съдбовен, условен, рефлексен. Твоите очи, действат на същия принцип. Съдията в тях, често издава тежки присъди, но няма кой да ги види. Те са тихи и унищожителни. Малко хора са достатъчно проницателни да ги осъзнаят зад този поглед изпълнен със снизхождение. Отговорите на всички въпроси понякога се състоят в едно намигане и извръщане встрани. Ах, тези везни, ако се загледаш внимателно сега ще ги видиш как се поклащат. Изящни, малки, точни. Ти полека се издигаш в тях, а мен ме е страх да погледна, колко тежа аз.

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

 Доскоро новините около отвличанията на търговски кораби по сомалийските брегове се въртяха често по новинарските емисии. През март относно автомобиловоза "Ейшън Глори" с българи в екипажа се яви информация, че ще бъде освободен. Това не се случи, защото исканият откуп от 15 милиона долара не е предаден, а и до този момент вече 4 месеца общо 13 българи (моряците от "Сейнт Джеймс Парк" споделят сходна съдба с тези от "Ейшън Глори") живеят в нечовешки условия.

 Българското правителство не предприема ефективни мерки за справяне с проблема. Дипломатите явно седят и си щракат с пръсти, докато чакат отново международната общност да се активира и да им свърши работата. Слабата воля на българската дипломация междувременно обрича тези български граждани на ужасите на физическото страдание - липса на питейна вода(консумират техническа вода, която е довела до нарушения в храносмилането), лекарства и хранителни припаси. По-страшната страна от проблема е загубата на надежда за спасение. В условията на непрекъснат стрес, тъга по близките и блясъкът от приятелските очи нима тези хора вярват все още в избавлението си? Мудността по постъпките към освобождаването на тези българи навява горчив спомен за българските медици, които също бяха жертва на забавена намеса. Нужно ли е да излезем отново на шествие по улиците, за да покажем на политиците и света, че ни е грижа за живота на тези хора, които незаслужено търпят несгоди заради безхаберието на шайка дипломати? Мисля, че една навременна намеса на правителството ни ще докаже, че може да преодолява не само вътрешните неуредици, но и да се справя със задълженията си към българите зад граница.  

 Спасението за заложниците ще дойде от започването на истински, целенасочени преговори със сомалийските пирати. С малко приказки, повече действия и ясна мисъл за излизане от това положение е възможно да се успее. Хората, отговорни за това те да са все още в ръцете на пиратите е време да изтръгнат мозъците си от летаргията на безразличие и да поемат инициативата да бъдат върнати у дома в България. Дано дотогава българските заложници имат куража да дочакат свободата.