Акция "Българите"

Играй ми, играй ми...усили ориенталските ритми и разкърши тялото си под звуците им.Ще гледам разголената ти плът и ще ти говоря, и ще те упреквам, и ще се възмущавам.Ти играй, а аз ще ти говоря.Знам, че няма да ме чуеш.В главата ти бясно препускат звуците на маането.Това е единственото, което чуваш.А действията ти- те се свеждат до удовлетворяването на биологичните ти нужди.Да, върти гюбека, а аз ще ти говоря.Започвам.Ето какво имам да ти кажа.Казвам ти, че твоето бъдеще е планирано и предопределено.Казвам ти, че ти си такъв какъвто трябваше да бъдеш.Казвам ти, ти изпълни целта им, а именно- прост си.Възприемаш всяка убиваща ни простотия с радост и наслада.Заслепен си и си играеш гюбека, докато онези с отворени очи грабят ли грабят без да пропуснат нито стотинка.Знам, че не ме чу...насреща ми е онази тъпа и идиотска физиономия, заливаща се от смях...но играй ми, играй ми!Дори и аз виждащият не ще те оттърва от простотията ти, дори и аз виждащият не ще те спася.Ще гледам танца ти и ще те оплаквам.Ще спася себе си, това поне е по силите ми.Акция българите завършва успешно.Скоро ти ще бъдеш някой друг, но не и българин...дотогава - играй ми!

Акция "България"

Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край...

И всички гордо се докосваме вляво. Гордеейки се, еуфорично изправени на крака. Без дори да се замисляме, че химнът на Република България е променян около 4 пъти. След 1990г. два от куплетите отпадат.
Но! Радвай се, Българио.
Радвай се сега, когато 50% от завършилите възпитаници на твоите гимназии са неграмотни, а всяко осмо твое дете желае да емигрира в чужбина. Гордей се, когато безработните ти братя и сестри са повече от 10% от населението. Чувствай се достойна, когато над 10 000 бездомници обитават катакомбите под прекрасната ти столица София. Гордей се, когато пенсионерите ти получават средно около 140лв. месечно, а децата ти с увреждания биха се зарадвали и на една трета от това. Но ти, Българио, не си виновна за социалната несправедливост, властващата корупция и немотията, нали? Е... искам да ти кажа, че и тези, които са виновни не биха си признали!
Философията на твоите чеда „Ако не помага, то поне няма на къде повече да навреди!” не се оказва най-правилната.
Мила Родино, съжалявам, но ти не си земен рай. И никога няма да бъдеш. Нито за децата ти в инвалидни колички, които знаят, че никога няма да стъпят на крака, нито за множеството наркомани, просяци, бездомници и бедняци по градските улици, за които ти никога не осигури дом и надежда.
Мила Родино, ти никога повече няма да си страната, в която искаха да живеят тези, които сега те напуснаха... и които, парадоксално на това, в момента се въодушевяват, щом чуят името ти.
Защото ти си необятно красива. Да, искам да разбера за всички твои тайни, които криеш някъде из дълбоките райски долини. Искам да прочета всички твои думи, написани по обширните поляни. Искам да вляза във всички твои пещери... и да знам, че единствено от силата на твоята природа зависи дали ще изляза жива. Защото вярвам в теб – също както и те вярваха. Но не ти ги предаде. Предадоха се те самите, че дори се и продадоха. Продават и предават и нас – малките хора. Ах, какви са егоисти!
А сега виждам светла стая, мраморни стени, стъкло и шахматна дъска. А фигурите по нея – кои чисто нови, кои стари и отдавна изгубили дори цвета си, а камо ли да знаят какво им е предназначението. Те се борят, сами със себе си, без да осъзнават. И ето, че шах. Но не, те не искат да загубят, не искат да се предадат и пак намират изход. Отново шах. Но този път излизането от ситуацията изисква повече усилие, но не е невъзможно... ход след ход, след ход... И отново – нов победител, нова игра, но уви - стари и износени фигури.
А ти, мила Родино, ти си някъде отдолу, под шахматната дъска, нарисувана на вече разпокъсана карта, върху която е разлято нещо, плювано е, че дори май някой си е позволил и да стъпи. Но все пак – върху теб играят шах, радвай се!
Мила Родино, извинявай, че ти го натяквам, но ти не си рай! Само защото раят не е на земята и никога няма да бъде.

Зейе

Тогава за пръв път видях света.Пред мен се открои кафявото лице на ухилено дете с беззъба, но щастлива усмивка.То ме гледаше с черните си бляскави очи, сякаш озарени от мен самия.Беше невинно и чисто също като белеещия се зад него сняг.Всичко бе толкова красиво и аз му се радвах и възхищавах, тепърва го опознавах.Край мен играеха деца.Тогава си мислех, че това е света!По-късно видях и черната страна на черния човешки живот-непрекъснатите свади между циганите, побоищата, нагрубяванията, немотията, пораждаща разпри.Тези ухилени деца вече ги виждах по друг начин-сополиви и опърпани циганета, всеки ден налагани от простите си родители.Гладни, боси и голи, по цял ден се въргаляха в калния сняг.А им се искаше снегът да бъде друг...червен например, напоен с кръвта на току-що заклано прасенце.Така всички щяха да бъдат щастливи...поне сега.На тях им беше достатъчно сега, за утре те нямаха мечти.Живота ги бе научил така.Сега татко им се наливаше с ракия, похапваше от киселото зеле, напомнящо колко вкиснал се е животът му.А мама беше готова да роди новите черни деца, които щяха да се въргалят в калния сняг.
Аз вече се топя и се радвам, че животът ми е толкова кратък.Видях красотата, тъкмо виждах и грозотията и изчезвах.Съжалявам хората-те имат дълъг живот, но той целият може да е грозен.Всичко е съдба-можех да бъда и снежен човек, създаден от бели ръце.Тогава щях да си отида с друга представа.Сега се топя-Коледа отдавна мина, а циганина отново се налива с ракия, пред него отново е киселото зеле...само дето е с една рожба в повече, с едно черно дете в повече!

Neverland

Когато мечтаеш, няма правила. Когато сънуваш - също. А как стоят нещата в реалния живот? Дали е чак толкова трудно да спазваш тези правила?
Събота е. Предиобяд. Пак пътуваме към селото ми и пак тези въпроси се лутат из объркания ми мозък. Пътят не е лош, но все пак има дупки, които ми помагат да подредя мислите си. Тази нощ най - после е паднал сняг. С наслада си представям разпалената печка и къкрещата върху нея манджа. Сгушвам се на седалката и сякаш усещам топлината, която ще се разлее по мен. Сигурно баба шета нервно из кухнята.
Навлизаме в поредното селце. Малки къщи, големи къщи, кошари ... Комините пушат "на кълбета", точно както в песента. Хубаво е. Топло е. Но като че ли усещам хлад. Виждам го. А ако колата спре, дори мога да го докосна. Някога това също е било дом. Тук също са се радвали хора, готвели са, работили са. След това са умрели. А след това са ги ограбили. Било е лесно - децата им най - вероятно са далеч, в чужбина. Първо са взели печката и хладилника, после леглата, одеалата, чаршафите. Накрая дори керемидите и тухлите са влезли в употреба. Отново.
Няма да нарека крадците с името им, защото ще изляза расистка. Няма да ви описвам повече, защото съм сигурна, че и сами сте виждали много такива унищожени домове. Просто искам да знаете, че спомените не могат да бъдат откраднати и щастието не може да бъде ограбено. Затова моята вълшебна страна, моят личен Neverland, не се намира нито в Холивуд, нито в Бевърли Хилс, а е само на 65км. от Враца и имам късмета, че мога да го посещавам достатъчно често, за да мога да разграничавам реалността от света на мечтите.

Неда в страната на лъжците

Трябва да бъдем благодарни! И да вярваме в тях! В политиците ни,в развиващите се технологии,в културата ни,в образованието,в парите,в магазините,в храната,в пресата,в дрехите,в хората по улиците,в нас самите! Да бъдем благодарни всеки ден! Защото виждаме чудеса,невероятни истини. Всеки ден,всеки час. Вселената е цветна и Земята,и Европа,и България,и Враца,и София,и Мездра,и Народното събрание,и разхождащите се в него 240 живи картинки. И те са цветни,а в същото време са и еднообразни. По психика. Дори и с наглед приятни идеи-до преди да влязат там,дори и с чисто съзнание,сякаш влизайки през главния вход,той подменя умовете им,а малко по-навътре са подменени и душите им-с шумящите звуци на едри банкноти. Десни,леви,прави,криви-нека им бъдем благодарни-направиха ни склонни да се съмняваме във всеки и всичко,изчистиха ни съзнанията от лъжливата гледна точка,че ще правят нещо за нас самите и ни убедиха е неправотата на думите. Българският народ е вече склонен да вярва,че един истински цар би крал пари от държавата си,че един министър би си купил билет до Южна Корея за 17 хиляди евро по време на криза и че друг министър би нарекъл стачката на учителите-единствените съвременни будители-"седянка". Точно и ясно. Като на село. Като в България. Тук,където тиражите на тотото се теглят по два пъти и се печели от втория път. Трябва да им бъдем благодарни! На хуманистите,които пускат мутрите с дебелите ланци и плитките умове да лежат не в килията,където им е мястото,а на Бахамите. И, не на последно място-да сме благодарни на системата в България. Парите за частни уроци,взимани за престиж и оказващи се безсмислени са почти толкова,колкото парите,набутани в пазвата на някого,за да има синчето му 6.00. Влиза! Без проблем. С едно място по-надолу е онзи,който се блъска две години да ходи на уроци по биология и химия,който ходи из цялата страна да кандидатства и изкара 5.85.
Но ние трябва да вярваме и да бъдем благодарни,да имаме доверие на всички,които ни управляват. На измамната честност,която властва сред преподаватели,професори и т.н. Та те за себе си са честни-щом държавата не им плаща достатъчно и като могат ще взимат от "подчинените" си. Борба за оцеляване! Или,както се случва в животиснкото царство-по-силният изяжда по-слабия. Законите на природата.
Е,очевидно в това ни остана да вярваме-че България е джунгла,в която всеки се спасява както може. И това си има хубавите страни,де. Приемайки,че не сме най-слабите в хранителната верига,може и да оцелеем. Със сигурност обаче не сме хищници-има кой да ни прибива и убива,не сме и тревопасни-има кой да ни мами и ограбва. Тогава би останало успокоението,че поне не сме като растенията-безучастни и чакащи да бъдат изядени,не можещи нищо да сторят. Дано в реалния живот,в българския свят не стигнем до там,че тогава ще започна да крещя като Джелсомино в страната на лъжците. Образецът на тази страна в България е напълно логично обоснован-и като в приказката и у нас се слуша думата на подлеците,а честните... на тях им затварят устите-отвсякъде. И от Народното събрание,и от университетите,и чрез избори и измами и пари...
А аз-и да крещя,и да не крещя-все тая.
Мога да бъда благодарна само на Господ,че не вярвам във всички тях.

Къщата на ужасите

Влизам в светлия,грамаден,красив коридор. Около мен има няколко стаи... Изпитах леко чувство на страх,но тръгнах към първата...
...Един куршум за малко не ме улучи по врата. Бързо се дръпнах и осъзнах,че не е трябвало да влизам тук. Навсякъде около мен тичаха разни хора с пистолети,пушки,пръчки и се стреляха. А на земята имаше кръв,много кръв,прогнили черепи,човешки ръце,крака и тук-таме някое ухо или око,загубило собственика си в схватка. Варварска история! Колко неморално! Направо ужасяващо! Всеки момент някой можеше да ме уцели... Изведнъж някой ме дръпна и бутна към вратата,спасяваше ме. Да,той беше героят,главният образ тук,щеше да убие лошите... Озовах се в коридора. И в реалността.
Отправих се към следващата стая,въпреки че ме беше страх. Но на нея пишеше само "Гримьорна". Странно! Нахлух и първоначално никой не ме забеляза,а след като ме видяха получих само няколко неодобрителни,пренебрежителни погледа и всички продължиха да работят. От едната ми страна имаше няколко напълно нормално изглеждащи,дори грозновати жени,които чакаха нещо. А,ето какво-да дойде и техният ред. Няколко мъже тичаха напред-назад с гримове,перуки и рокли. Сега видях,че от другата ми страна имаше кукли-не,по-скоро жени,приличащи на кукли. Почти не се виждаше да имат дефекти. Но...не се смееха,само седяха и говореха от време на време как не са хапвали нищо от три дни. Колко неморално! Направо жалко! Един мъж започна да снима "куклите". Те издуваха устни и се разтапяха пред камерата,изчезваха. След тях идваха нови. Не разбирам. Всичко започна да се върти около мен,исках да избягам,но не виждах вратата. Сякаш бях в друго измерение,не беще реално. Единият мъж искаше да ме гримира,да ми се случи същото,каквото и на тях. Не,никога! Изпищях!
Слава Богу! Бях в коридора! Бях уплашена,но трябвапе да видя какво има в другите три стаи... Третата изглеждаше по-спокойна. Влизайки,не видях никого. Отнякъде обаче се появиха трима мъже,две жени и дете. Единият мъж започна да целува едната жена,да я прегръща,по-късно тя му роди дете,което се оказа,че е от другия мъж. А пък третият мъж и втората жена се оказаха брат и сестра,които са имали връзка и всъщност първия мъж и първата жена са им били кумове на сватбата,за което след това са забравили,защото са катастрофирали и всички са получили амнезия по едно и също време. Човешка драма! Колко неморално! Направо извратено! Никога не би ми минало през ума. Мислейки си,виждам,че няколко мъже идват към мен,те ме хванаха и ме изведоха. Очевидно хората вътре разиграваха разни сценки,очевидно това не беше истинският им живот,не беше реалността! Единствената стая,в която не ме беше страх да остана,а ме изгониха.
Четвъртата стая ме зове. Бързо прекрачих прага и вратата се затвори зад мен. Имаше много хора. Искаха да се кандидатират за нещо. Искаха да кажат истината. Влизаха в една кабина и излизаха след около един час. Влизаха щастливи,обвързани,а излизаха разплакани и разведени. От другата страна пък някакви си играеха на оцеляване. Трябваше да плуват с километри и да стоят около един,два месеца без да ядат нищо. Зачудих се защо хората се развеждат и гладуват. И бързо си отговорих. "-200 000 лева,дами и господа!"-чух зад себе си. Хората превръщаха сурова реалност в игра. Колко неморално! Направо смешно! Осъзнах,че съм се наредила на една от опашките. Не! Няма да рискувам всичко за това. Имам морал!
Изтичах навън. Бях доста разколебана,но си казах,че все пак има само още една стая. Казах си,че не може да е по-ужасно от всичко,което видях до сега. Но... Вътре само няколко човека събираха информация,четяха новини и ги коментираха. О,тук не беше страшно. Приближавайки се,обаче,все повече се разколебаваше началното ми мнение. Не можех да повярвам на това,което чувам. Кой е последният отвлечен,прибит или убит; кое е най-масовото,брутално,абсурдно престъпление. Отново виждах кръв,навсякъде,а нямаше герой,който да ме спаси. Да,всичко беше провокирано от предните стаи,случващото се приличаше на онова,което наблюдавах там-момче заклало и разфасовало най-добрия си приятел; момичета страдат от анорексия,защото не се хранят; момче пребило приятелката си,защото била бременна от него. Исках да избягам...,но не можех. Всичко беше толкова реално. По-ужасяващо от всякога...и по-провокирано от безумните неща,които видях преди малко,по-провокирано от всякога!
Събудих се,обляна в пот. Всичко е било само сън-ужасен,аморален,а в същото време толкова реален.
И видях истината-телевизора ми беше включен,явно предната вечер съм гледала какво има по програмите. И беше ужасно,жалко,извратено и гнусно! Беше неморално!