Зейе

Тогава за пръв път видях света.Пред мен се открои кафявото лице на ухилено дете с беззъба, но щастлива усмивка.То ме гледаше с черните си бляскави очи, сякаш озарени от мен самия.Беше невинно и чисто също като белеещия се зад него сняг.Всичко бе толкова красиво и аз му се радвах и възхищавах, тепърва го опознавах.Край мен играеха деца.Тогава си мислех, че това е света!По-късно видях и черната страна на черния човешки живот-непрекъснатите свади между циганите, побоищата, нагрубяванията, немотията, пораждаща разпри.Тези ухилени деца вече ги виждах по друг начин-сополиви и опърпани циганета, всеки ден налагани от простите си родители.Гладни, боси и голи, по цял ден се въргаляха в калния сняг.А им се искаше снегът да бъде друг...червен например, напоен с кръвта на току-що заклано прасенце.Така всички щяха да бъдат щастливи...поне сега.На тях им беше достатъчно сега, за утре те нямаха мечти.Живота ги бе научил така.Сега татко им се наливаше с ракия, похапваше от киселото зеле, напомнящо колко вкиснал се е животът му.А мама беше готова да роди новите черни деца, които щяха да се въргалят в калния сняг.
Аз вече се топя и се радвам, че животът ми е толкова кратък.Видях красотата, тъкмо виждах и грозотията и изчезвах.Съжалявам хората-те имат дълъг живот, но той целият може да е грозен.Всичко е съдба-можех да бъда и снежен човек, създаден от бели ръце.Тогава щях да си отида с друга представа.Сега се топя-Коледа отдавна мина, а циганина отново се налива с ракия, пред него отново е киселото зеле...само дето е с една рожба в повече, с едно черно дете в повече!