Какво се случва?

Не ни харесвате...за вас сме продукт на упадналата ви държава, прогнилата част на разложеното ви общество. Но нека ви кажа и вие се разлагате с всеки изминал ден все повече и повече. Всеки ден хвърлят лопата пръст върху труповете ви и ви погребват, а вие гледате с отворени очи падащата земя и не правите нищо, просто лежите в гробовете си, изкопани още преди 20 години. Вие ни родихте, ние още живеем, вие обаче сте мъртви! Не разчитаме на вас, както казах за вас всичко свърши. Ние още имаме шанс. Ще се наливаме до смърт, ще се друсаме до смърт, ще си причиняваме смърт! Нашите гробове също вече са изкопани. Лошото е че доста от нас вече са там. Други обаче искат да живеят, да въведат малко светлина в своя мрачен гробен гнойзер, в който всички вече са мъртви. Чуйте какво ще ви кажа, ние сме живи, опиянени и надрусани от живота, той ни дава всичко преди да ви последваме. Вие сте по-лоши от нас! Бяхте същите, а го забравихте!

Neverland

Пътувам. Има престой на границата. Замислих се.
Какво ще направиш ако хванеш златната рибка? Три желания никога не стигат. Така е устроен света. Просто винаги ще желаеш повече, отколкото получаваш. Хората сме егоисти. И ти, въпреки че не си човек, взе всичко от мен. Но и много ми остави.
Просто ми писна да мечтая. Какво ако? Ами ако не? Пък ако така, тогава? А иначе?
И пак. Но и нищо нямам. Нищо не постигнах, нищо не опитах. И пак не изгубих. И не спечелих. И не рискувах. И не трябваше. Защото никога не пробвах. Дори и не се постарах. Никога не харесах и това, което виждам, защото никога не го видях с моите очи. Винаги ставаше през очите на другите. Защото те ти казват повече, отколкото ти си готов да чуеш. И повече, отколкото си готов да видиш. Никога не ме заболя, защото никога не почувствах сърцето си. Усещам го, само когато забавя ритъма си, опитващо се да избегне ударите, които му нанисат.
И продължавам, никога предавайки се, да търся. Това, което никога няма да намеря. В никой. Дори в себе си.
Никога няма да го намеря, макар че никога няма да е прекалено далече. Толкова, колкото мога да извървя, за да го докосна. Но никога с ръце. Само с мисли. Никога те няма да почувстват това, което аз не можах. И не мога. Или не искам. А за теб? Никога не успях да разбера. Защото ти не ме допусна или аз не опитах.
А всичко е толкова просто. Стига да не се замисляш. Никога обаче не успях да не го направя. Където теб те няма, там и аз не бях. А исках. Ставаш. Оцеляваш. И се връщаш обратно в съня. А там никога не е същото. Като при мен.
Съня пак не дойде. А когато идваше, никога не беше сам. Носеше поредните лоши вести с него. Никога не ги забравяше. Никога не го чаках. А когато това се случеше... той никога не беше предвидим. Изненадваше ме постоянно.
Но никога както днес не станах с такова желание. Да се върна. Там, където никога не бях била. Само не и тук.
Крах. Никога повече недей да си позволяваш да ме разрушиш. Никога няма и да си позволя да те допусна толкова близо до себе си, за да успееш. Защото е трудно да се изправя отново. И да те погледна в очите. Този празен поглед е отражението на моите очи в твоите. Изпълнени със съжаление... като никога. Повече.
Щеше да си искрен, но никога не го направи. Никога, докато усещах, че искам това. А сега просто искам никога да беше сега. А сега никога да не се случваше.
Но знам, че ти никога няма да ме оставиш. До края.
Щеше ми се никога да не те деля с друг.


Из дневника на една ХИВ-позитивна 17-годишна проститутка

Пиле по ловджийски

Преди отбивката за Лиляче има един разклон. Пътят нагоре е земен, каменлив и стръмен. Широко е около 2-3 метра, толкова, че да може някоя кола да се покатери нагоре. След около двадесетина минути ходене по баира има стара къща - плетарка. Колко лета съм изкарала около нея! Отпред - китна поляна с цветя и овошки. А ако погледнеш надясно - ширят се лозя. В дъното - цъфтящи рози слагат края на редовете земя, а ако идеш и опиташ да поместиш някоя от тях, така че да си прокараш гледка, виждаш красивия балкан и огромни зелени поляни. Колко красота събират няколко декара! Колко обич ми дадоха те. Колко пъти съм си жулила колената по каменния път. И колко време мина, откакто и крак не е стъпвал там.
А беше хубаво, когато баба ми викаше: "Хайде, златце, направила съм пиленце по ловджийски!" Отпред, на ръждясалата маса са минавали толкова много от следобедите ми. Слушахме радиоточката и баба ме сплиташе, а дядо решаваше кръстословица. А вечер, вечер беше толкова приказно. Щурците пееха, а в далечината се виждаха част от светлините на града. Светулки проблясваха в мрака и правеха всичко вълшебно.
Лозето даваше плод, а баба и дядо влагаха всичко, което можеха в замяна. Имаше кладенец надолу в гората. Ходех с дядо, за да налеем вода по дамаджаните. Как ми липсва всичко! Бих отишла пак, но защо когато неокосената ливата и изоставената къща ще ми навяват тъга и носталгия. Дядо ми получи инсулт, а баба не е добре с колената. Остаряха и не могат да вършат цялата работа с голите си, напукани ръце. Вместо това седят в апартамента и вехнат.
Тормозят ги злободневни теми, карат се и се сърдят. Не си говорят с часове, а и какво да си кажат, когато дядо едва-едва сглабя цяло изречение. В някогашните лозари сега виждам единствено безразличие, а по лицата им - купища следи, които е нанесло времето.
Имахме и куче на лозе - едра немска овчарка с гладък косъм и умни очи. Най-красивото сред всички кучета. Уви, един ден, когато отидохме да го нахраним го намерихме пльоснато на земята. Беше се омотало около дървото така, че не е достигало до купата с вода. Какъв изход - да умре от жажда, буквално. Заедно с него умряха и моите спомени и желанията ми да се върна там.
Сега виждам баба и дядо, когато отделя от иначе ценното ми време, за да ги посетя. Защото ги харесвах тогава, когато обсипваха с живот всичко около мен. Сега просто ги обичам и почитам. Питате се и какво от всичко това. Просто сега не ме чака пиле по ловджийски на желязната маса, а само сметката за ток, която да дам на мама...