Пиле по ловджийски

Преди отбивката за Лиляче има един разклон. Пътят нагоре е земен, каменлив и стръмен. Широко е около 2-3 метра, толкова, че да може някоя кола да се покатери нагоре. След около двадесетина минути ходене по баира има стара къща - плетарка. Колко лета съм изкарала около нея! Отпред - китна поляна с цветя и овошки. А ако погледнеш надясно - ширят се лозя. В дъното - цъфтящи рози слагат края на редовете земя, а ако идеш и опиташ да поместиш някоя от тях, така че да си прокараш гледка, виждаш красивия балкан и огромни зелени поляни. Колко красота събират няколко декара! Колко обич ми дадоха те. Колко пъти съм си жулила колената по каменния път. И колко време мина, откакто и крак не е стъпвал там.
А беше хубаво, когато баба ми викаше: "Хайде, златце, направила съм пиленце по ловджийски!" Отпред, на ръждясалата маса са минавали толкова много от следобедите ми. Слушахме радиоточката и баба ме сплиташе, а дядо решаваше кръстословица. А вечер, вечер беше толкова приказно. Щурците пееха, а в далечината се виждаха част от светлините на града. Светулки проблясваха в мрака и правеха всичко вълшебно.
Лозето даваше плод, а баба и дядо влагаха всичко, което можеха в замяна. Имаше кладенец надолу в гората. Ходех с дядо, за да налеем вода по дамаджаните. Как ми липсва всичко! Бих отишла пак, но защо когато неокосената ливата и изоставената къща ще ми навяват тъга и носталгия. Дядо ми получи инсулт, а баба не е добре с колената. Остаряха и не могат да вършат цялата работа с голите си, напукани ръце. Вместо това седят в апартамента и вехнат.
Тормозят ги злободневни теми, карат се и се сърдят. Не си говорят с часове, а и какво да си кажат, когато дядо едва-едва сглабя цяло изречение. В някогашните лозари сега виждам единствено безразличие, а по лицата им - купища следи, които е нанесло времето.
Имахме и куче на лозе - едра немска овчарка с гладък косъм и умни очи. Най-красивото сред всички кучета. Уви, един ден, когато отидохме да го нахраним го намерихме пльоснато на земята. Беше се омотало около дървото така, че не е достигало до купата с вода. Какъв изход - да умре от жажда, буквално. Заедно с него умряха и моите спомени и желанията ми да се върна там.
Сега виждам баба и дядо, когато отделя от иначе ценното ми време, за да ги посетя. Защото ги харесвах тогава, когато обсипваха с живот всичко около мен. Сега просто ги обичам и почитам. Питате се и какво от всичко това. Просто сега не ме чака пиле по ловджийски на желязната маса, а само сметката за ток, която да дам на мама...