Neverland

Пътувам. Има престой на границата. Замислих се.
Какво ще направиш ако хванеш златната рибка? Три желания никога не стигат. Така е устроен света. Просто винаги ще желаеш повече, отколкото получаваш. Хората сме егоисти. И ти, въпреки че не си човек, взе всичко от мен. Но и много ми остави.
Просто ми писна да мечтая. Какво ако? Ами ако не? Пък ако така, тогава? А иначе?
И пак. Но и нищо нямам. Нищо не постигнах, нищо не опитах. И пак не изгубих. И не спечелих. И не рискувах. И не трябваше. Защото никога не пробвах. Дори и не се постарах. Никога не харесах и това, което виждам, защото никога не го видях с моите очи. Винаги ставаше през очите на другите. Защото те ти казват повече, отколкото ти си готов да чуеш. И повече, отколкото си готов да видиш. Никога не ме заболя, защото никога не почувствах сърцето си. Усещам го, само когато забавя ритъма си, опитващо се да избегне ударите, които му нанисат.
И продължавам, никога предавайки се, да търся. Това, което никога няма да намеря. В никой. Дори в себе си.
Никога няма да го намеря, макар че никога няма да е прекалено далече. Толкова, колкото мога да извървя, за да го докосна. Но никога с ръце. Само с мисли. Никога те няма да почувстват това, което аз не можах. И не мога. Или не искам. А за теб? Никога не успях да разбера. Защото ти не ме допусна или аз не опитах.
А всичко е толкова просто. Стига да не се замисляш. Никога обаче не успях да не го направя. Където теб те няма, там и аз не бях. А исках. Ставаш. Оцеляваш. И се връщаш обратно в съня. А там никога не е същото. Като при мен.
Съня пак не дойде. А когато идваше, никога не беше сам. Носеше поредните лоши вести с него. Никога не ги забравяше. Никога не го чаках. А когато това се случеше... той никога не беше предвидим. Изненадваше ме постоянно.
Но никога както днес не станах с такова желание. Да се върна. Там, където никога не бях била. Само не и тук.
Крах. Никога повече недей да си позволяваш да ме разрушиш. Никога няма и да си позволя да те допусна толкова близо до себе си, за да успееш. Защото е трудно да се изправя отново. И да те погледна в очите. Този празен поглед е отражението на моите очи в твоите. Изпълнени със съжаление... като никога. Повече.
Щеше да си искрен, но никога не го направи. Никога, докато усещах, че искам това. А сега просто искам никога да беше сега. А сега никога да не се случваше.
Но знам, че ти никога няма да ме оставиш. До края.
Щеше ми се никога да не те деля с друг.


Из дневника на една ХИВ-позитивна 17-годишна проститутка