Какво се случва?

Не ни харесвате...за вас сме продукт на упадналата ви държава, прогнилата част на разложеното ви общество. Но нека ви кажа и вие се разлагате с всеки изминал ден все повече и повече. Всеки ден хвърлят лопата пръст върху труповете ви и ви погребват, а вие гледате с отворени очи падащата земя и не правите нищо, просто лежите в гробовете си, изкопани още преди 20 години. Вие ни родихте, ние още живеем, вие обаче сте мъртви! Не разчитаме на вас, както казах за вас всичко свърши. Ние още имаме шанс. Ще се наливаме до смърт, ще се друсаме до смърт, ще си причиняваме смърт! Нашите гробове също вече са изкопани. Лошото е че доста от нас вече са там. Други обаче искат да живеят, да въведат малко светлина в своя мрачен гробен гнойзер, в който всички вече са мъртви. Чуйте какво ще ви кажа, ние сме живи, опиянени и надрусани от живота, той ни дава всичко преди да ви последваме. Вие сте по-лоши от нас! Бяхте същите, а го забравихте!

Neverland

Пътувам. Има престой на границата. Замислих се.
Какво ще направиш ако хванеш златната рибка? Три желания никога не стигат. Така е устроен света. Просто винаги ще желаеш повече, отколкото получаваш. Хората сме егоисти. И ти, въпреки че не си човек, взе всичко от мен. Но и много ми остави.
Просто ми писна да мечтая. Какво ако? Ами ако не? Пък ако така, тогава? А иначе?
И пак. Но и нищо нямам. Нищо не постигнах, нищо не опитах. И пак не изгубих. И не спечелих. И не рискувах. И не трябваше. Защото никога не пробвах. Дори и не се постарах. Никога не харесах и това, което виждам, защото никога не го видях с моите очи. Винаги ставаше през очите на другите. Защото те ти казват повече, отколкото ти си готов да чуеш. И повече, отколкото си готов да видиш. Никога не ме заболя, защото никога не почувствах сърцето си. Усещам го, само когато забавя ритъма си, опитващо се да избегне ударите, които му нанисат.
И продължавам, никога предавайки се, да търся. Това, което никога няма да намеря. В никой. Дори в себе си.
Никога няма да го намеря, макар че никога няма да е прекалено далече. Толкова, колкото мога да извървя, за да го докосна. Но никога с ръце. Само с мисли. Никога те няма да почувстват това, което аз не можах. И не мога. Или не искам. А за теб? Никога не успях да разбера. Защото ти не ме допусна или аз не опитах.
А всичко е толкова просто. Стига да не се замисляш. Никога обаче не успях да не го направя. Където теб те няма, там и аз не бях. А исках. Ставаш. Оцеляваш. И се връщаш обратно в съня. А там никога не е същото. Като при мен.
Съня пак не дойде. А когато идваше, никога не беше сам. Носеше поредните лоши вести с него. Никога не ги забравяше. Никога не го чаках. А когато това се случеше... той никога не беше предвидим. Изненадваше ме постоянно.
Но никога както днес не станах с такова желание. Да се върна. Там, където никога не бях била. Само не и тук.
Крах. Никога повече недей да си позволяваш да ме разрушиш. Никога няма и да си позволя да те допусна толкова близо до себе си, за да успееш. Защото е трудно да се изправя отново. И да те погледна в очите. Този празен поглед е отражението на моите очи в твоите. Изпълнени със съжаление... като никога. Повече.
Щеше да си искрен, но никога не го направи. Никога, докато усещах, че искам това. А сега просто искам никога да беше сега. А сега никога да не се случваше.
Но знам, че ти никога няма да ме оставиш. До края.
Щеше ми се никога да не те деля с друг.


Из дневника на една ХИВ-позитивна 17-годишна проститутка

Пиле по ловджийски

Преди отбивката за Лиляче има един разклон. Пътят нагоре е земен, каменлив и стръмен. Широко е около 2-3 метра, толкова, че да може някоя кола да се покатери нагоре. След около двадесетина минути ходене по баира има стара къща - плетарка. Колко лета съм изкарала около нея! Отпред - китна поляна с цветя и овошки. А ако погледнеш надясно - ширят се лозя. В дъното - цъфтящи рози слагат края на редовете земя, а ако идеш и опиташ да поместиш някоя от тях, така че да си прокараш гледка, виждаш красивия балкан и огромни зелени поляни. Колко красота събират няколко декара! Колко обич ми дадоха те. Колко пъти съм си жулила колената по каменния път. И колко време мина, откакто и крак не е стъпвал там.
А беше хубаво, когато баба ми викаше: "Хайде, златце, направила съм пиленце по ловджийски!" Отпред, на ръждясалата маса са минавали толкова много от следобедите ми. Слушахме радиоточката и баба ме сплиташе, а дядо решаваше кръстословица. А вечер, вечер беше толкова приказно. Щурците пееха, а в далечината се виждаха част от светлините на града. Светулки проблясваха в мрака и правеха всичко вълшебно.
Лозето даваше плод, а баба и дядо влагаха всичко, което можеха в замяна. Имаше кладенец надолу в гората. Ходех с дядо, за да налеем вода по дамаджаните. Как ми липсва всичко! Бих отишла пак, но защо когато неокосената ливата и изоставената къща ще ми навяват тъга и носталгия. Дядо ми получи инсулт, а баба не е добре с колената. Остаряха и не могат да вършат цялата работа с голите си, напукани ръце. Вместо това седят в апартамента и вехнат.
Тормозят ги злободневни теми, карат се и се сърдят. Не си говорят с часове, а и какво да си кажат, когато дядо едва-едва сглабя цяло изречение. В някогашните лозари сега виждам единствено безразличие, а по лицата им - купища следи, които е нанесло времето.
Имахме и куче на лозе - едра немска овчарка с гладък косъм и умни очи. Най-красивото сред всички кучета. Уви, един ден, когато отидохме да го нахраним го намерихме пльоснато на земята. Беше се омотало около дървото така, че не е достигало до купата с вода. Какъв изход - да умре от жажда, буквално. Заедно с него умряха и моите спомени и желанията ми да се върна там.
Сега виждам баба и дядо, когато отделя от иначе ценното ми време, за да ги посетя. Защото ги харесвах тогава, когато обсипваха с живот всичко около мен. Сега просто ги обичам и почитам. Питате се и какво от всичко това. Просто сега не ме чака пиле по ловджийски на желязната маса, а само сметката за ток, която да дам на мама...

За суджука, медиите и още нещо

Жено слагай масата! Цял ден залък не съм сложил в устата си – само приказки с този и онзи, кафета, още кафета и фалшиви усмивки. Нарежи даже от суджука, да си спомня и аз за какво работя, дявол да го вземе! Ако не е тая вересия от съгражданина министър, щях да си помисля, че вече никой не уважава журналистите. Е да, ако не са такива като него да дават по някой лев на българската медия, съвсем щяхме да западнем. Пък и без политиците новини няма. Ще трябва по цял ден да се главоблъскам и съчинявам кръстословици, хороскопи и да интервюирам светската селска интелигенция.

Я, по този повод сипи и от ракийката, тази на червените. Ех, много е добра! Пък и добра реклама им докара покрай изборите. Що страници изписах в тяхна чест, зарадван от харизаната пачка и сливовицата. Ама те си заслужават хората- като ме уважават, и аз ще ги уважавам. Че кой друг? Онзи независимият ли, дето поне една луканка от учтивост можеше да донесе. Той какво си мисли? Без суджук политик става ли се в тая държава?! Има още много да учи, то ако беше толкова лесно… Той и новият колега – симпатично хлапе, упорито, ама как може насила да си троши късмета? Толкова много за писане, пък той срещу властта ще докладва, кусури ще намира. Това дори в софийските вестници не се случва. И нормално – всеки си пази хляба. А нашият патриот тук справедливост ще раздава. Справедливост няма, му викам аз, има суджук и пари! Няма ли суджук – няма статия, няма реклама – няма и слава, вечна слава за знайните и незнайни управници. Всичко, обяснявам му, е кръговрат – като в природата. Те ни дават – ние сме доволни, ние пишем – те са доволни, читателят чете – и той е доволен. И така до края на света… Неразрушимо е, брат. Нито ти би им върнал парите, нито те биха чели как ги плюеш, нито читателите искат да видят на страниците ни истината. Измъкване няма! Стягай се, момче, пиши каквото трябва, че младата ти женичка, дето те пере и ти чисти, няма да седи гладна.

Като бащица съм му на колегата! И добре, че съм аз, че родителите му явно в ковьоз са го отгледали, та нищо не разбира. А пък то схемата е толкова проста – сещаш се за Големанова, Бай ти Ганя, суджука, медиите …

А.Б.: Всяка прилика с реални лица и събития е напълно случайна!

Балът като слон с розови гащи

Моята приказка започва тривиално. Всяко малко момиченце мечтае да стане принцеса. Иска да отиде на бал с идеалния принц, облечена в розова рокля. И така мечтите се менят и идва време за истинския бал, когато принцесата си избира най-мускулестия и фрашкан с пари съученик, а пък тя се облича в най-секси и разгърдената рокля, която намери в бутика.
Цял живот гледаме света през розовите си очила. Разхождаме се по подиума в лъскавите си парцалки и се залъгваме, че сме много яки. Защо обаче забравяме детските си мечти? Защо изобщо мечтаем, щом парите са всичко?
И след многото блянове за най-невероятната вечер се сещаме да се погледнем в огледалото и да заключим, че вместо принцеса в розова рокля сме слон в розови гащи.
Да, действителността е различна-за едни розова, за други черно-бяла. Но да се върнем към слона. Какво точно символизира това симпатично животно? То е просто една голяма животинка с добродушен характер, която може да прегази всеки по пътя си, извисявайки се над всички.
Всеки мечтае да е недостижим, но в какво се изразява това величие? Не в умствено или нравствено извисяване над другите, просто всеки слон си вири хубота по-нагоре, докато не му се завърти свят и не падне на земята.
Айнщайн е казал, че мечтите са по-важни за духовното извисяване на човек, дори от науката. Ала възвишена мечта ли е да си принцеса в пародията на „Пепеляшка”. Днес нейната приказка може да се разкаже с няколко думи: 50 лева разходи, каляски маркови, дворци и палати.
Играем си с природата, изменяме ценностите си и се превръщаме в ненаситни за пари материалисти. Живеем розовия си живот и всеки ден обуваме новите си слонски гащи. За следващия си въпрос няма да Ви питам, защото няма смисъл. Въобще цялата приказка е една измислена от мен пиеса разиграваща се всяка година в края на май.
Според някои може би си говоря пълни глупости, но на мен ми е интересно да пиша и драскам каквото се сетя. Всеки ми казва да си изградя стил, ала на базата на какво?- на видяното, надали. Обичам розовото, но не бих се появила като натруфена торта пред цяла Враца.
Изводите и поуките от моята приказка са ясни за тези, които гледат през собствените си очи, тези с розовите очила едва ли разчитат текста. Все едно- аз съм доволна от себе си, какво ме интересуват другите?

Балът като слон с розови гащи

А.Б. Лирическият говорител и авторът на произведението не съвпадат.

 Не можете да си представите радостта ми, когато разбрах, че ще ходя на бала на бати! И не можете да си представите нетърпението, с което бързах да се похваля на всички. Но тук е мястото да вмъкна, че не всички проявиха очакваната реакция. Изглежда имаше много по-важни неща от моя бал.
 Мама миеше чинии, дядо не ме чу, баба береше царевица, прабаба беше болна, съседа Мишо си пресаждаше цветята, кака учеше по висша математика, леля решаваше задачите по физика на дъщеря си, чичо се редеше на опашка в КАТ, вуйчо беше дежурен в болницата, вуйна караше шофьорски курсове, стрина Пена хранеше кокошките, съседа й Иван купуваше коза, овчарят Венци изкарваше телетата, жена му Гина доеше биволицата, съседката Лили ядеше свинско, братовчеда Теди риташе навън, братовчедката Мими си купуваше дрехи с цвят на панда и прасе, вторият ми дядо произвеждаше дъвки, а баба плетеше чорапи. Вторият ми чичо емигрираше, приятелката му преподаваше химия, леля Веска режеше репи, нейният съсед копаше лозе, а тати ми би два шамара понеже имах двойка по геометрия.
 Изкъпах се и излязох навън да се похваля на останалите.
 Господинът по литература си запали пежото, Деси поправяше тока на обувките си, класната пишеше книга, брат ми се учеше да си връзва вратовръзката за довечера, съседите на село внасяха нов гардероб, клошарът от улицата ми поиска цигара, продавачът в кварталния магазин смяташе, продавачът в кварталната железария правеше калкулатор, Робин Зон програмираше, студентът от петия етаж жонглираше, леля Николинка хранеше котките, някакво бебенце ядеше пръст, майка му пълнеше химикалка, а нейната приятелка съществуваше.
 И макар че не ме удостоиха с нужното внимание, аз изкарах чудесно вечерта.
 А на следващия ден учителката по биология ни заяви с цялата си наглост:
 -На нас първата ни грижа сте вие младите.
 Да бе! А балът от вчера беше като слон с розови гащи!

Балът като слон в розови гащи

... 9, 10, 11, 12! ...

И пак отначало. Пак! Не разбираш ли, че трябва да тренираш до безсилие, ако искаш да бъдеш като моделите от кориците на списанията? Слушай ме! Само аз мога да ти помогна. Само аз знам как да го постигнеш. Още ми нямаш доверие, нали? Но ние ще се опознаем. Ще ти разкажа всичките си тайни. Ще те науча как да бъдеш красива. Да, красива. А не дебелото и отблъскващо туловище, което си сега. Думите ми те заинтригуваха, нали? А аз мога да ти кажа толкова много ... Но всичко ще стане постепенно. Трябва да се научиш да ми се доверяваш, защото аз съм единствената ти приятелка. Храната не ти е нужна. Тя е виновна за всичките ти мъки. Ние можем без нея. Всеки път, когато огладнееш, си спомняй подигравката в очите на околните. Разбери, че и те не са ти нужни. Само те лъжат, че и така си си добре. Единствено, когато си с мен можеш да си себе си. С всеки изминал ден ще виждаш резултатите от общите ни усилия в огледалото. Но ще се стараеш да постигнеш още, защото всъщност аз ще го искам. Постепенно ще станем едно цяло. Непобедим тандем, които ще покаже на всички на какво съм способна. Да, аз! Защото ще те надвия, ще те принудя да си под моя власт. А ти няма да имаш нито физически, нито психически сили да ми се противопоставиш. Откъснала се от всички, няма да има към кого да се обърнеш. Още по - интересното е, че дори няма да имаш желание да го направиш. А ако случайно се опиташ да посегнеш към храната, аз пак ще бъда там. Ще внедря вината в съзнанието ти. Та нали самата ти искаше да бъдеш слаба? Когато от 76кг. стана 51 беше доволна, нали? Всички те харесваха. Но колко примамливо звучеше да си 48 или о, страхотно! - 43 при ръст 1, 68м. Показвах ти сланинки там, където отдавна се беше подал кокал. Сега, борейки се за живота си, ме обвиняваш. Но когато те преследваше натрапчивият кошмар, че абитуриентският ти бал няма да бъде нищо друго освен пълен провал поради оприличаването ти със слон, пък бил и той в розови гащи, рокля или каквото и да било друго, тогава ти бях нужна. Не бъди нелагодарна. С моя помощ стигна до тук. Още от самото начало би трябвало да знаеш, че аз, Анорексията, съм коварна. Не случайно напоследък жертвите от моето влияние са повече дори от тези в автомобилни катастрофи.

Панаир на суетата

 Две девойчета ходеха на зиг-заг из тълпата и се блъскаха в хората наляво и надясно. Те се кискаха при всеки неодобрителен поглед, отправен от случайните им мишени. А навалицата се простираше докъдето погледа им стигнеше. Всички се тълпяха около абитурентите...
 Две майки се смееха, викаха, триеха сълзи и се опитваха да разучат фотоапарата. На мама абитурента завършваше. А трябваше да се снимат костюма, дамата, букета, колата и всяко камъче, на което специалният зрелостник стъпваше със специалните си обувки на още по-специалния ден...
 Две каки се подсмихваха на подминаващата ги колона. Завършваха техните братя, сестри, братовчеди и те не можеха да изпуснат всички подробности – около роклите, букетите, прическите и колите. Но най-важни бяха самите дами. Коя чие гадже беше, от колко време бяха заедно, списъците им с прежни гаджеда и всякаква друга информация от жизнена необходимост. Обувките ли забравих? Те едва се виждаха от роклите, но не бяха никак маловажни...
 Две лели наблюдаваха своите племенници. Мамини благи. Час преди бала бяха щедро поздравени със солидна парична сума. Но нали е еуфория, нали е кулминация на щастието в досегашния живот на младежите – парите нямаха значение. Но пък значение имаха гаджетата. Е виж го каква дама си е взел тоя! Ама пак не е като онази на племенника – не е толкова хубава, тъй като нейната прическа...
 Две вчерашни абитурентки наблюдаваха своята конкуренция. Ама тия не се оказаха толкова шумни, колкото бяха те. И дамите не бяха толкова хубави – та само им виж прическите. А, и най-важното: гаджетата. Тия кавалери никакви кавалери не бяха. Техните гаджета...
 Две баби... двете бабички не бяха на бала. Двете бабички бяха пред гроба на Маги. Около тазгодишния бал тоя-оня подхвърли това-онова, че завършвал именно нейния випуск. Нейния випуск без три момичета – две зад решетките и една в гроба. Това бе равносметката на суетата. Същата суета, която по това време имаше празник и манифестация в своя чест. Въпреки гнусната й проява преди пет години, тя не отврати хората, тя не бе занемарена.
 Поне за бабичките не бяха важни гаджетата – за тях бе важно внучето ум, но пък само за тях бе така. Нали са отживелици – те и техните интереси, които по никакъв начин не се свързваха с джипове и натруфени рокли. Отживелица стана и историята на две осмокласнички, удушили своя приятелка от ученическа завист. Това бе от онези истории, които вдигаха много шум, но пък за кратко.
 Добре, че не се застоя много, че току-виж сме извлекли някаква поука от всичко това. Можехме без да си искаме да видим другата страна на света – не лъскавият панаир, който ни е пробутван ден след ден; не и лъксавия панаир, втълпяван ни от всички като нещо съществено, а нещо по-реално, нещо по-животинско.

Един анцуг

   Всеки човек си има вещ, която много обича, без която не може да изкара деня или му е променила живота. Мутрите преди да излязат слагат ланеца и се обаждат по телефона, така че всички да зяпат лъскавото сребро и да слушат разговорите им. Нима си представяте и блондинките без грима и предизвкателните дрехи? Иванчо също не може да си представи деня без да види бикините на Марийка.
   Хората са с различни характери, затова и любимите им предмети са най-разнообразни - от скъпи накити до обикновени розови дантелки. Характера ни определя към какъв предмет ще се привържем. Тъй като денят ми е немислим без спорт, моят любим предмет е един анцуг.
   И с какво е толкова специално едно парче син плат, с една мрежичка отдолу, която уж трябва да топли и с едно именце "Супо". Понеже не е модерен, не топли добре и най-вече не е "Адидас", моят любимец бива охулван и оплюван.
   Банално или не, един предмет не е едиствено това, което виждаме на външен вид. Той е като дневник, като приятел, като половинка.
   Той е присъствал на всяко мое постижение в спорта. Имало е много хора, които също са стояли до мен в тези моменти, но всеки път старите лица се сменяха с нови, единствено анцугът си остана същият. Затова понякога като погледна към него и спомените ми се избистрят в съзнанието ми. Жалко, че не е човек. Иска ми се да му кажа: "Приятел, помниш ли онзи момент? Бях те обул тогава и всички ни се радваха." Но дори и да не е живо същество знам, че помни всеки момент от физкултурният ми живот. И не само!
   Имало е случаи, в които съм оставал без никои. Приятелите са ме зарязвали без да им мигне окото. Естествено в тези моменти единственото спасение беше в къщи, като обуя "Супото" до кръста.
   От всичко най-мразя да обиждат анцуга, но това се случва прекалено често. Особено зимата. Вече дори ми се е запечатила в главата репликата: "К'ва е тая вейка бе, ше измръзнеш с това китайче. Земи си кат' моя Адидас. Времето е студено, а на мен ми завират краката." Че кое му е хубавото на врелите крака? И без това мразя варени джулани. Нима не е по-приятно да усещам леко студа и добронамерените опити на дрехата да ме стопли, отколкото да излиза пара от гащите ми? Лично аз предпочитам да чувствам лека топлина, сякаш любимия човек го прави за теб, пред това да се чувствам като във парен локомотив.
   Не обвинявам никой, ако не е бил до мен, когато съм имал нужда. Не желая обаче и дрехата да бъде обвинявана за обратното. Мисля, че тя е се е доказала като достатъчно добър приятел, партньор, дневник, анцуг и всички други роли, които изпълнява. Време е да оставя листа и химикалката и да й отдам нужното внимание.

Интернет убива

 Докато ходех към училище се разминах с група петокласници. Бяха петима на брой и всички се бяха скупчили около едно доста едро за възрастта си дете, което проведе следния монолог пред събеседниците си:
 -И той ъ-ъ-ъ, само им вика, че ъ-ъ-ъ,а-а-а <пауза>, вика им...
 А после изпуснах нишката на разговора, тъй като продължих по пътя си. Смисълът на разговора ми убягна и удивен от фиологическите способности на момчето, аз се чудех до края на деня за конструкцията, която то използва. Но следващия ден се оказа ден за отговори.
 Случи се да имам нулеви часове и отново засякох младото момче, което имаше доста масивна фигура за крехките си години. Стори ми се, че бе по-едър от прежния ден. Той отново бе оглавил своята дружина, този път със състав от осем момчета.
 Явно бе дошло време да се разпределят по някакъв начин. Аз очевидно не разбирах тяхната йерархия, но все пак ще се опитам да пресъздам част от разговора:
 -Ти вече не си гугудка, ти си цяла свиня малоумна.
 Явно тук имахме някакво повишение
 -Коту тебе ли бе, шопар мръсен!
 -Абе глиган! Коч мършав – отдаде му чест главатаря
 -Макя ти е била нерез, бе!
 Очевидно имаше ритуал при повишението. Обърнах внимание на това, че с изключение на овена, всичко се завърташе около свинете (Sus domestica както ги наричаме ние). Тъй като нямаше как думата да се приложи в буквалното си значение в този случай, аз набързо прерових съзнанието си за фигуративната й употреба в българските език и фолклор.
 Тя се използваше като символ за хора, които бяха прекалили с алкохола в дадена ситуация, което явно бе съчинено с цел константа обида към свинете в ежедневието ни. В други краища на славната ни страна „свиньо”, „нерез” и „шопар” бяха нарицателни за хора, които системно употребяват прекомерни количества алкохол (като боза).
 Но тъй като това бяха ученици и бе практически невъзможно да консумират алкохол, всичко бе потопено в мистерия за мен. В удивлението си аз реших да попитам пълничкия вожд за уменията му в експресионизма, които бе проявил прежния ден и символистичното майсторство от днес. Исках да го разпитам за употребата на свинята като символ и дори може би малко за тяхната йерархия.
 -Добър ден – започнах аз.
 -А?
 -От къде черпите символистичните си умения? В колко книги намерихте...
 -О-о-о! Я книги не чета. Не’ам време за глупости.
 -Он Кенефа да чете не мо’е сигурно – добави повишеният от гугудка на цяла свиня, макар и без внушителен умствен капацитет.
 -А откъде черпите своята информация?
 -А тизе си?
 -Моля Ви, трябва да ме просветите в това майсторство на словото. Кой е Вашият учител? Кой Ви научи на всичко това?
 -Интернет.

Авторска Бележка(А.Б.): Извинявам се предимно за липсата на „и” с ударение, което бе заместено с „й”, но просто докато набирах текста нямах такъв символ. 

Интернетът убива

    Нека си поговорим малко за наркомания! Когато започнеш, то е защото другите го правят, защото търсиш удоволствие, защото искаш да решиш проблемите си или някаква друга твоя си причина. Има много пътища,  по които да хванеш, веднъж щом си решил - ганджа, кока, екстази, LSD. Най-лесен и най-примамлив - интернет.
     Но нали наркотиците са вредни? Как така интернет? Нека ти разкжа една история!
     Едно момче,  на около 20,  наскоро завършило музикалното си образование, било много талантливо. По прякор то било известно като Орфей. Та, Орфей се опитал да намери своето място в живота, като правел това, за което бил роден. Издал албум и бързо станал много известен и много харесван. Всички слушали музиката му. Орфей днес работи като чистач, защото нито един човек не купил албума му, всичко го изтеглили от "нета".
     Не разбра много от историята, нали? Сега ще ти се разясни.
     Момиче - на 13 години, с тъмна къдрава коса, весела усмивка и с хубавото име Лора. Та Лора много обичала да общува с хора. Запознала се с едно също толкова весело момче на нейната възраст в чата. Тя го харесала още от самото начало и бързо си уговорили среща. Като отишла обаче нямало никой друг, освен мъж около 40-те, с мрачно и все пак празно изражение. Историята свършва тук, защото за Лора повече нищо не се знае.
     Две момчета пък се скараха в чата и след уречен бой едното просто си умря. Напомня ми на случая с онзи човек, който уби приятеля си заради неразбирателство в интернет игра. Може би без толкова голяма прилика се сещам и за младежа, който след доста игра на игри с престрелки уби братчето си. Да не забравя, едно китайче нямаше време от игри да стане от компютъра за малка почивка. Е, след 50 часа игра и то умря.
     Все пак остана някак неясно, защо този интернет е наркотик. Повечето, което ти казах се е случило недалеч от мен, нито от теб. Дори не ми мигна окото обаче, когато научих за всички тези случаи. Много други също толкова безчувствено са приели информацията, колкото и аз. Те коментират по интернет форумите, блоговете, сайтовете за клипове и където още могат, просто защото това правят през свободното си време. Две думи - "добро е", "лошо е" и толкова по темата. Оттам нататък просто ти изясняват колко си малоумен, как не можеш да пишеш правилно, макар и да се изразяват с цифри, колибки и кльомби, и без препинателни знаци. Успорват ти тезата, въпреки че такава нямаш. Накрая те бият, колят или прострелват за това, че имаш различно от тяхното мнение или си ги победил във виртуална игра. 
     Някои опасни наркотици отнемат човешкия живот. Интернетът убива човешкото у хората.

"Ликът'' На България

За какво ни служат,на нас хората,пластичните операции? Това са най-съвременните,модерни и новаторски начини да се променим изцяло или частично без дори да си мърдаме пръста. Само си размърдваме портфейлите... Това са най-нашумелите начини звездите ни да бъдат звезди,певиците ни-певици и въобще да не се плапим,когато ги гледаме...Да,да ги гледаме. Защото в последно време предимно ги гледаме.
В стила на подобни нови тегнологии какъв би бил ликът на България? Можем ли да му помогнем да се промени? Защото всички гореспоменати надути,изкуствени кукли са ликът на България. И още-политиците ни.които не знам защо все още се подвизават като такива;младите,повечето,от които не знам как още не са се избили... Последен случай-фрапиращ-село Лик,изправителен дом за деца с криминални прояви,млади хора,преподаватели,бодигардове,18-годишни,гняв,бой... Ноо,да не би някой да си помисли,че някой от младежите е сгафил и учителите са го били? Очевидно,в днешно време става точно обратното. "Огледалният" резултат е получен поради несъответствие в представата на охраната и младежите за редно,нередно,късен час и прилично поведение.
Всичко до тук е ясно...Само,че - не и нормално. Как в нормална държава би се случило това? Продълважам да се чудя и не мога да си отговоря. Къде е разковничето? Не съм го открила,но ако успея-ще споделя. Най-лошото обаче е,че това се случва в МОЯТА-НАША страна,близо до МОИТЕ и НАШИТЕ умове и домове. Но стига и до ушите на чужденците,разбира се. Иначе защо няма да намират нищо достойно в страната ни и на цялата наша свята и прекрасна карта ще си правят пъзел от турски тоалетни- в превод-"тоалетни с две стъпки". Европейският съюз е доста ласкав,очевидно. А мисля,че нямаше нужда да се престарават чак толкова...можеше Давид Черни да издълбае една дупка и да заяви:"Да,това е България-тоалетна и още нещо..."
Е.не трябва ли да сме обидени? Огорчени? Все едно нямаме успехи,прочути сънародници. Все едно Джон Атанасов не е изобретил компютъра,а Стефка Костадинова не е поставила световен рекорд. Но не. България е "цукалото" на Европа! Е.това ли виждат чужденците в нас? Ако и ние продължаваме да откриваме това у себе си,сигурно и тяхното мнение няма да се промени. Защото вместо ликът на лъвовете и лозунгът "Съединението прави силата" имаме ликът на турски кенеф... И какво би видял един чужденец в България? Ще види красивата ни природа,но след това ще забележи,че сме слепи за нея; ще заяви колко привлекателни хора вижда,но после ще открие колко вглъбени в себе си са те; ще отбележи колко топли и любезни сме,а след това...след това най-вероятно ще види,че у всеки един от нас се крие по малко "байганьовщина"...
Може би разковничето е в самите нас... Да,обещах,че ще го разкрия. Може би това,че не зачитаме първата жена-главен директор на UNESCO-Ирина Бокова,оказва влияние и върху образа ни пред чужденците. Защото,вместо да зачитаме чужди култури,трябва да се вгледаме в себе си-под обвивката и под убийствата,под обезумелите лица и малко по-далеч от носовете си. С нищо не сме по-назад,но когато го осъзнаем ние,ще го видят и останалите. Да "направим пластична операция" на България не можем-ще бъде непосилно,но можем да грабнем ножицата и скалпела и да започнем да ровим в собствените си рани...току виж някой установи къде е дъното на всичко и колко дълбоко сме пропаднали. Само дано не се окаже,че гледаме дъното нагоре,че тогава става страшно. Давайте,хора,ровете,може би ще стигнем до началото!
За една по-хубава България!
За един по-хубав лик!

Професия журналист

Ани Заркова – вестник Труд, заплашена от цар Киро, залята с киселина по поръчка на неизвестен поръчител, прекият изпълнител - оправдан поради невменяемост; Маргарита Михнева - уволнена от доста телевизии, заплашвана от шофьора на Славчо Христов, разболява се от рак след това; Васил Иванов - Нова телевизия, заплашван след разследването на нотариалната мафия и продажбата на имоти без знанието на собствениците им, домът му - взривен; Асен Йорданов – вестник Монитор, нападнат на улицата в Бургас след публикации за незаконни строежи по южното черноморие и Странджа; Мартин Карбовски - Отечествен фронт, вестник Стандарт, заплашван след предаването за педофилите в детските домове и още преди това след предаването за делата на депутата Кузов, засега здрав и работещ, срещу него се води дело за клевета, макар съдът да признава Кузов за виновен; Миролюба Бенатова – БиТиВи, заплашвана след излъчването на материала срещу Красимир Горсов (баща на Емануела Горсова); Петромира Кирчева, Калин Кошкошев – екип на БиТиВи, нападнати по време на заснемане на репортаж за нередности на чейндж бюро в Дуранкулак, строшена техника, бити хора, пълно бездействие на гранична полиция;
А до тук нищо за провинциалните, не дотам известни журналисти.
През 1995 г. в защита на журналисти на митинг излизат около 40 души. Колко жалко.
Член 39. от Конституцията на Република България гласи: Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
Според член 40. от Българската Конституция, печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура. Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.
Уви.
Днес пред журналиста стоят множество въпроси без отговор. Един от тях е:”Дали си заслужава да правя всичко това, за да чакам някой ден да наритат и мен по подобен начин?” Защото за да си журналист, трябва да си достатъчно добър. Дори достатъчно не е достатъчно. Трябва да си най-добрият. Или поне един от най-добрите. А с какво се прави репутация? С какво се печелят привържеността на простия неук народ и омразата на отрепките във висшето общество? Определено журналистът не трябва да мълчи. Та той, според закона, е напълно свободен да говори. А за свободата.. тя е правото на избор, без страх от последици. Но тя означава и отговорност. Отговорността върху достоверността на информацията.
Не вярвам, че абсолютно никой от гореизредените журналисти не си е давал сметка за възможните по-нататъшни действия, но може би това е цената на успеха.
Нека оставя настрана жълтите вестници и списания с милионните им спекулативни статии и другите с цел уронване на нечий престиж, за сметка на друг. Говорим за национални медии, факти от българския обществен и политически живот, факти, разобличаващи престъпността, факти за криминалнопроявени лица, забравени факти и... забранени факти. Факти, отварящи очите на хората и съответно портфейлите на изобличените, способни да налеят джоба на някой, доказал се в последствие невменяем, за да сложи края на тая цялата смешна идилия и народен потрес. И за да предизвика нов такъв.
Колко струва истината и дали си заслужава цената на риска на човешкия живот?

(Таитянски пейзаж) ... Зима в Таити

Мислили ли сте си някога за Таити? Развлечения, безгрижие, радост, усмивки... Познат пейзаж. А мислили ли сте си тогава за зима в Таити? Невъзможно казвате, че е, нереално. Противно на всички природни закони. Смятате, че не съществува. Но не и аз.

Фактите:
По последни данни България е на второ място в Европа след Русия по брой изоставени деца. Общият брой на децата, отглеждани в медико - социални домове, е около 9000. За първите два месеца от 2009г. в домовете във Варна са приети 46 деца, в Плевен - 21, в Шумен - 12, в Перник - 10, в Стара Загора - 9, в Хасково - 8, във Враца, Монтана, Добрич, Ямбол - по 7 и така до общо 200. А кой месец сме сега?
Повечето от тях са изоставени още в родилните отделения. Лекарите от големите АГ болници казват, че имат поне по едно такова бебе на седмица. По данни от проучвания около 96% от институционализираните деца имат поне по един жив родител; родителите на близо 70% от изоставените бебета изобщо не ги посещават, а 20% ходят в дома един път седмично. До преди малко повече от година джобните, отпускани от държавата за сираци, са варирали между 3 и 6 лв. на месец. От Февруари 2009г. тази сума е увеличена десетократно, достигайки все още абсурдно ниския размер от 30 лв., или левче на ден.

Държавата:
Емилия Масларова, Министър на труда и социалната политика, изтъква, че проблемът не е приоритет на нейния ресор, но прави изказване, което определя като "вик за помощ". Останалите държавници упорито мълчат. Все пак сега е време за избори и сираците не са ничий приоритет, тъй като повечето от тях нямат нужната възраст за право на глас.

Аз:
Аз не мога да ви опиша каква е зимата в Таити, но всяко едно от тези 9000 деца може. Те живеят в домове с абсурдното име "Майка и дете". Но къде са всички тези майки, оставили бебетата си на произвола на съдбата или още по - лошо - на произвола на държавата. Държава, в която бизнесмените се самоопределят като патриотични и социалноотговорни. Камарата на строителите заедно с дарители били създали "известния" клуб "Приятели" и са ремонтирали, санирали и подпомогнали 18 дома за деца. Никъде обаче не се споменава, че има още 64 такива, чиято съдба не е така благосклонна. Браво, "Приятели"!
Всички ние, като част от вечно недоволното общество, се чувстваме длъжни да критикуваме дори тези деца. Оплакваме се, че просят по улиците и не си даваме сметка колко малко искат те. Не, те не търсят парите ни. Единственото им истинско желание е нашето слънчево и топло Таити да стане и тяхно. Как може да имаме очаквания от тях, когато не сме им дали нищо? За всички тези деца детският, както и нормалният свят, не съществува. В навечерието на абитуриентската си вечер те се взират в обявите по социални и трудови младежки борси, защото, завършвайки училище, те остават на улицата. Изоставени и отритнати, те се примиряват с вечно студения и злобен свят на тяхното зимно Таити.

P.S. :

Любопитен е фактът, че известният художник Пол Гоген също е сирак. И действително е изтласкан от вълните на живота до бреговете на Таити, където рисува считаната за най - значима негова картина със заглавие "От къде идваме? Кои сме ние? Къде отиваме?"
А мислили ли сте върху това?

май. 2009г.

Тотеми и табута

Наскоро видях един човек. Мъж на около 25-30 години, висок, усмихнат и умислен. Запознахме се във влака. Бяхме сами в купе и за това реших да го заговоря. Чакаше ме дълъг път, а аз трудно мога да мълча. Попитах го как се казва. Отвърна ми, че имената нямат значение и се усмихна. Замислих се... След не повече от 20 секунди зададох следващ въпрос: „За къде пътувате?” ... Беше се загледал през мръсния прозорец и може би не ме чу, попитах го отново... след кратко мълчание запълнено с завидно удоволствие изписано върху безгрижното му лице той ми отговори „Не знам къде отивам....там някъде”. Заинтригувах се. А за къде е билета Ви попитах аз „Билета ми е за безкрая”. Незнаех какво да си мисля... луд ли беше? Или пък аз полудявах!? „ Какво има там в този безкрай към който сте се запътил”... Не получих отговор...и замълчах. След около 25 мъчителни минути тишина, безмилостното слънце напече, стана горещо и задушно. Мъжът сaблече ризата си и забелязах, че на целия му гръб имаше татуйровка... любопитството ми отново натделя и го попитах: „Какво е нарисувано на гърба Ви?” „Нарисувах си... вяра” . Потръпнах и потънах в мълчание. В главата ми като луди се лутаха мисли, въпроси... гледах го и му завиждах, а дори незнаех защо. Изглеждаше щастлив. След около час той стана. Само това и чаках. Исках да видя как изглежда вярата. Очаквах някоя митологична извадка от книга на красива богиня или... незнам, но определено знам, че не очаквах това което видях. Безкрайна пустиня и едно огромно слънце с дълги огряващи целият му гръб лъчи. Красиво, самотно, светло... Той излезе от купето със същата онази безгрижна усмивка. Не след дълго се върна. Чувствах го някак близък, добре познат...а себе си чувствах объркана, но бях подредила поне част от въпросите си и започнах. „Защо тази пустиня да е вяра. Не те разбирам.” Точно за това, защото днес все по-малко се разбираме ” отговори той със спокойния си плътен глас. Не очаквах да чуя повече, но след кратка пауза той продължи „Вярата е нещо, което никой не може да ти отнеме. Моята вяра е, че някъде там има място, където ще се чувствам разбран. Вярвам, че то съществува и съм тръгнал да го търся. Просто отивам някъде там... в безкрая”. Влакът внезапно спря в една пустoш с тръни, клони, планини и дървета. Мъжът скочи, погледна ме и с увереност каза „Това е моята спирка” и излезе. Не знаех дали ще го срещна отново,а исках да му задам толкова много въпроси. След още 10 мъчителни, но вече самотни минути аз забелязах, че той беше забравил ризата си. Взех я. Незнам дали беше редно, но видях, че от малкото джобче, горе в дясно се подава лист хартия... и го взех. Със зелено мастило върху него пишеше следното:
„Здравей приятелю. Наричам те така, защото нямам представа кой си, а и имената са без значение. Незнам по какво стечение на обстоятелствата, точно ти попадаш на предсмъртното ми писмо, но ето накратко моята история. Умирам! По-кратко от това няма на къде. Умирам, но съм щастлив.” -Ръцете ми трепереха и усещах как очите ми се пълнеха със сълзи, но продължих да чета „Не съжалявам за нищо. Освен за това, че постигнах щастието си, когато ми остават прекалено малко щастливи дни. Защо съм щастлив ли?!? Защото вярвам. Вярвам в любовта, в чистотата на мислите, в искреността. Защото не разчитам на тотеми и плюя на табута. Защото не ми пука за правилата и не вярвам, че нещо може да ти донесе късмет. Късмета ще те открие само, ако и ти го търсиш. Само, ако наистина вярваш. Сигурно се чудиш защо ти казвам всичко това. Казвам ти го, защото цял живот имах тотеми и разчитах на помоща им, без да давам нищо от себе си. Казвам ти го, защото преди да разбера за болестта си се подчинявах на всички писани и неписани забрани, които не ме предпазиха нито от грешки нито от бързо настъпваща смърт. Казвам ти го, защото днес живея истински. В дните, в които органите ми умират, душата ми изживява живота си. Защото загърбил всички правила, забрани и предмети, аз съм доволен, спокоен... сам в една безкрайна пустиня от вяра. И единственото, което ми остава да направя е да се опитам да помогна на някого да разбере всичко това и да живее живота си. За да може моята вяра да остарее с някого...”-Капки сълзи се стичаха по бузите ми и падаха върху белият лист. Сърцето ми биеше лудо. Ръцете ми все така ужасно трепереха и мислите ми се разбиваха една в друга с гръм и трясък.
В онази безгрижна усмивка се изгуби цялото ми разочарование от света. Там в тези умислени очи, захвърлих глупавите правила, това весело лице попи целия ми гняв към цялата помия в която тънем и вярата заседна в гърлото ми. Задавих се и се събудих. В моето малко, топло легло. Сън ли беше всичко това, съществуваше ли този мъж или беше плод на въображението ми?!? Нещо ми се губеше...станах и отидох в другата стая. Там седеше баща ми облечен в ризата, същата онази риза, попита с аромат на вяра, но малкото джобче беше празно...