Един анцуг

   Всеки човек си има вещ, която много обича, без която не може да изкара деня или му е променила живота. Мутрите преди да излязат слагат ланеца и се обаждат по телефона, така че всички да зяпат лъскавото сребро и да слушат разговорите им. Нима си представяте и блондинките без грима и предизвкателните дрехи? Иванчо също не може да си представи деня без да види бикините на Марийка.
   Хората са с различни характери, затова и любимите им предмети са най-разнообразни - от скъпи накити до обикновени розови дантелки. Характера ни определя към какъв предмет ще се привържем. Тъй като денят ми е немислим без спорт, моят любим предмет е един анцуг.
   И с какво е толкова специално едно парче син плат, с една мрежичка отдолу, която уж трябва да топли и с едно именце "Супо". Понеже не е модерен, не топли добре и най-вече не е "Адидас", моят любимец бива охулван и оплюван.
   Банално или не, един предмет не е едиствено това, което виждаме на външен вид. Той е като дневник, като приятел, като половинка.
   Той е присъствал на всяко мое постижение в спорта. Имало е много хора, които също са стояли до мен в тези моменти, но всеки път старите лица се сменяха с нови, единствено анцугът си остана същият. Затова понякога като погледна към него и спомените ми се избистрят в съзнанието ми. Жалко, че не е човек. Иска ми се да му кажа: "Приятел, помниш ли онзи момент? Бях те обул тогава и всички ни се радваха." Но дори и да не е живо същество знам, че помни всеки момент от физкултурният ми живот. И не само!
   Имало е случаи, в които съм оставал без никои. Приятелите са ме зарязвали без да им мигне окото. Естествено в тези моменти единственото спасение беше в къщи, като обуя "Супото" до кръста.
   От всичко най-мразя да обиждат анцуга, но това се случва прекалено често. Особено зимата. Вече дори ми се е запечатила в главата репликата: "К'ва е тая вейка бе, ше измръзнеш с това китайче. Земи си кат' моя Адидас. Времето е студено, а на мен ми завират краката." Че кое му е хубавото на врелите крака? И без това мразя варени джулани. Нима не е по-приятно да усещам леко студа и добронамерените опити на дрехата да ме стопли, отколкото да излиза пара от гащите ми? Лично аз предпочитам да чувствам лека топлина, сякаш любимия човек го прави за теб, пред това да се чувствам като във парен локомотив.
   Не обвинявам никой, ако не е бил до мен, когато съм имал нужда. Не желая обаче и дрехата да бъде обвинявана за обратното. Мисля, че тя е се е доказала като достатъчно добър приятел, партньор, дневник, анцуг и всички други роли, които изпълнява. Време е да оставя листа и химикалката и да й отдам нужното внимание.