Тотеми и табута

Наскоро видях един човек. Мъж на около 25-30 години, висок, усмихнат и умислен. Запознахме се във влака. Бяхме сами в купе и за това реших да го заговоря. Чакаше ме дълъг път, а аз трудно мога да мълча. Попитах го как се казва. Отвърна ми, че имената нямат значение и се усмихна. Замислих се... След не повече от 20 секунди зададох следващ въпрос: „За къде пътувате?” ... Беше се загледал през мръсния прозорец и може би не ме чу, попитах го отново... след кратко мълчание запълнено с завидно удоволствие изписано върху безгрижното му лице той ми отговори „Не знам къде отивам....там някъде”. Заинтригувах се. А за къде е билета Ви попитах аз „Билета ми е за безкрая”. Незнаех какво да си мисля... луд ли беше? Или пък аз полудявах!? „ Какво има там в този безкрай към който сте се запътил”... Не получих отговор...и замълчах. След около 25 мъчителни минути тишина, безмилостното слънце напече, стана горещо и задушно. Мъжът сaблече ризата си и забелязах, че на целия му гръб имаше татуйровка... любопитството ми отново натделя и го попитах: „Какво е нарисувано на гърба Ви?” „Нарисувах си... вяра” . Потръпнах и потънах в мълчание. В главата ми като луди се лутаха мисли, въпроси... гледах го и му завиждах, а дори незнаех защо. Изглеждаше щастлив. След около час той стана. Само това и чаках. Исках да видя как изглежда вярата. Очаквах някоя митологична извадка от книга на красива богиня или... незнам, но определено знам, че не очаквах това което видях. Безкрайна пустиня и едно огромно слънце с дълги огряващи целият му гръб лъчи. Красиво, самотно, светло... Той излезе от купето със същата онази безгрижна усмивка. Не след дълго се върна. Чувствах го някак близък, добре познат...а себе си чувствах объркана, но бях подредила поне част от въпросите си и започнах. „Защо тази пустиня да е вяра. Не те разбирам.” Точно за това, защото днес все по-малко се разбираме ” отговори той със спокойния си плътен глас. Не очаквах да чуя повече, но след кратка пауза той продължи „Вярата е нещо, което никой не може да ти отнеме. Моята вяра е, че някъде там има място, където ще се чувствам разбран. Вярвам, че то съществува и съм тръгнал да го търся. Просто отивам някъде там... в безкрая”. Влакът внезапно спря в една пустoш с тръни, клони, планини и дървета. Мъжът скочи, погледна ме и с увереност каза „Това е моята спирка” и излезе. Не знаех дали ще го срещна отново,а исках да му задам толкова много въпроси. След още 10 мъчителни, но вече самотни минути аз забелязах, че той беше забравил ризата си. Взех я. Незнам дали беше редно, но видях, че от малкото джобче, горе в дясно се подава лист хартия... и го взех. Със зелено мастило върху него пишеше следното:
„Здравей приятелю. Наричам те така, защото нямам представа кой си, а и имената са без значение. Незнам по какво стечение на обстоятелствата, точно ти попадаш на предсмъртното ми писмо, но ето накратко моята история. Умирам! По-кратко от това няма на къде. Умирам, но съм щастлив.” -Ръцете ми трепереха и усещах как очите ми се пълнеха със сълзи, но продължих да чета „Не съжалявам за нищо. Освен за това, че постигнах щастието си, когато ми остават прекалено малко щастливи дни. Защо съм щастлив ли?!? Защото вярвам. Вярвам в любовта, в чистотата на мислите, в искреността. Защото не разчитам на тотеми и плюя на табута. Защото не ми пука за правилата и не вярвам, че нещо може да ти донесе късмет. Късмета ще те открие само, ако и ти го търсиш. Само, ако наистина вярваш. Сигурно се чудиш защо ти казвам всичко това. Казвам ти го, защото цял живот имах тотеми и разчитах на помоща им, без да давам нищо от себе си. Казвам ти го, защото преди да разбера за болестта си се подчинявах на всички писани и неписани забрани, които не ме предпазиха нито от грешки нито от бързо настъпваща смърт. Казвам ти го, защото днес живея истински. В дните, в които органите ми умират, душата ми изживява живота си. Защото загърбил всички правила, забрани и предмети, аз съм доволен, спокоен... сам в една безкрайна пустиня от вяра. И единственото, което ми остава да направя е да се опитам да помогна на някого да разбере всичко това и да живее живота си. За да може моята вяра да остарее с някого...”-Капки сълзи се стичаха по бузите ми и падаха върху белият лист. Сърцето ми биеше лудо. Ръцете ми все така ужасно трепереха и мислите ми се разбиваха една в друга с гръм и трясък.
В онази безгрижна усмивка се изгуби цялото ми разочарование от света. Там в тези умислени очи, захвърлих глупавите правила, това весело лице попи целия ми гняв към цялата помия в която тънем и вярата заседна в гърлото ми. Задавих се и се събудих. В моето малко, топло легло. Сън ли беше всичко това, съществуваше ли този мъж или беше плод на въображението ми?!? Нещо ми се губеше...станах и отидох в другата стая. Там седеше баща ми облечен в ризата, същата онази риза, попита с аромат на вяра, но малкото джобче беше празно...