Neverland

Когато мечтаеш, няма правила. Когато сънуваш - също. А как стоят нещата в реалния живот? Дали е чак толкова трудно да спазваш тези правила?
Събота е. Предиобяд. Пак пътуваме към селото ми и пак тези въпроси се лутат из объркания ми мозък. Пътят не е лош, но все пак има дупки, които ми помагат да подредя мислите си. Тази нощ най - после е паднал сняг. С наслада си представям разпалената печка и къкрещата върху нея манджа. Сгушвам се на седалката и сякаш усещам топлината, която ще се разлее по мен. Сигурно баба шета нервно из кухнята.
Навлизаме в поредното селце. Малки къщи, големи къщи, кошари ... Комините пушат "на кълбета", точно както в песента. Хубаво е. Топло е. Но като че ли усещам хлад. Виждам го. А ако колата спре, дори мога да го докосна. Някога това също е било дом. Тук също са се радвали хора, готвели са, работили са. След това са умрели. А след това са ги ограбили. Било е лесно - децата им най - вероятно са далеч, в чужбина. Първо са взели печката и хладилника, после леглата, одеалата, чаршафите. Накрая дори керемидите и тухлите са влезли в употреба. Отново.
Няма да нарека крадците с името им, защото ще изляза расистка. Няма да ви описвам повече, защото съм сигурна, че и сами сте виждали много такива унищожени домове. Просто искам да знаете, че спомените не могат да бъдат откраднати и щастието не може да бъде ограбено. Затова моята вълшебна страна, моят личен Neverland, не се намира нито в Холивуд, нито в Бевърли Хилс, а е само на 65км. от Враца и имам късмета, че мога да го посещавам достатъчно често, за да мога да разграничавам реалността от света на мечтите.