В очите ти заплашително проблясват везни

В
дълбините на ириса се крие. Не искам да го виждам! Боли, изгаря ми душата. Малко, опасно, унищожително…тъмно, тайно, съкровено; неразбираемо, замъглено, скрито; чисто, непринудено, осъдително…Крие се голямо страховито огледало. В него всяко твое действие има отражение. В чуждите очи, всяка дума, жест, всеки твой поглед и невинна усмивка биват внимателно преценени и оценени. Тези очи те прогарят, изгаряш в тях само да си позволиш грешна стъпка. Красиво е – пламъкът те обгръща и унищожава, а малко по-надолу от носа грее усмивка. Усмивка принадлежаща на човека с горящите очи, чийто тест не си издържал – този път. Как се подлъга само. Усмивката отвлича вниманието ти от същността. От благия, кротък поглед, който завинаги се е отвърнал от теб. Непроницаем поглед, а може би ти не искаш да прочетеш истината в него.

Очите
не говорят. Разбираемо е, нали? Затова имаме уста, която рядко ползваме в подходящия момент, в която понякога влизат грешните думи…Скрили всичко в очите, побрали красиво и грозно, ненаситни и жадни за още, те говорят тихо. Нямат глас, но защо? Казват всичко в прав текст, трудно се учат да лъжат, по-трудно се изпускат от устата. Тя пък издава неприятни звуци понякога, когато й е тежко гласът трепти, ала когато наистина е нужно дали мълчи? Така опияняват, тези сини, зелени, пъстри, кафяво-черни очи. Така нежно гледат, милват образа ти, а ти се гледаш в тях по-хубав, отколкото си всъщност, по-хубав, отколкото заслужаваш. И изучаваш извивките им – съвършенството на ириса, непорочността на зеницата, чистотата на склерата…дължината на миглите, черните им фини ресници, изящно изписаните вежди. Това ангелско изражение не е способно да те предаде, да те обвини, да подходи дребнаво към неволите ти.

Ти
си параноик. Недей да се страхуваш, под повърхността нищо няма да намериш – нещата са пределно ясни. Нима този благосклонен поглед, би ти навредил. Нима в тази главица се въртят лоши мисли за теб? Току-що се разкри. Изказа болката си, как си постъпил, онова що е било правилно според теб. Сподели радостта си, подскочи и седна. Приземи се тежко на схванатите си нозе, след като дълго летя из света на мечтите. Виж събеседника си. Радва се за теб, сияе. Подкрепя те и го доказва. Очите му са с тъй наситен цвят, ще се разплаче. Какъв добър приятел!

Заплашително
през съзнанието ти прелитат несвързани, налудничави мисли. Наистина ли постъпи правилно? Има ли правилно? Не е ли всичко относително. Опасността дебне отвсякъде. Умопомрачение те наляга, блъскаш си главата. Ама че си глупчо! Да не беше му казвал. Сега ще развали мнението си за теб. Ще те вкара в рамките на собствените си предразсъдъци, ала нищо няма да каже. Единственото което може да се забележи едвам, е как леко падаш. Образа ти в огледалото се оцветява, минава в графата – грозно. Нима ти не би направил същото, ако беше на негово място?

Проблясват
малки искрици. Мига, мига! Значи има надежда. Блясъкът в тези синьо-черни бездни е като пътеводна светлина, като отблясък от огъня в ада. Хвани се за него, дръж се, не пускай! Това може да се окаже последният ти шанс да се издигнеш в тези очи. Очи, които не разкриват своята погнуса от присъствието ти. Приветстват те, блестят навлажнени, радостни и разтроени заради твоята победа. Бедни, гладни и жадни за лика ти. За осанката, която се отразява чак в душата, а после изплува малка и незначителна на повърхността за да можеш да се огледаш безгрижно. Сияеш в ярки цветове, тези на щастието и просветата; разочарованието и последния звезден миг, като супернова в тези очи, а те, те стрелкат и хвърлят искри.

Везни,
това е! Разкри тайната на века. Математиката е в основата на всичко. Предмета, който така упорито отказваш да проумееш. Всяка твоя грешка е пресметната, сравнена, умножена и наказана в съзнанието на човека до теб. Той я дели и изважда от добрините, от малките прегрешения и стъпки в страни; за да прецени кое ще натежи повече. Кое твое качество, ще изгрее и възпламени погледа. Дали изражението на очите ще е леденостудено или медено. Везните точно отмерват пристрастията на събеседника, убиват душата ти, мачкат я, присмиват се. Жал им е да го изкажат. Очите не говорят, не искат така да реагират, ала е неизбежно. Този механизъм е съдбовен, условен, рефлексен. Твоите очи, действат на същия принцип. Съдията в тях, често издава тежки присъди, но няма кой да ги види. Те са тихи и унищожителни. Малко хора са достатъчно проницателни да ги осъзнаят зад този поглед изпълнен със снизхождение. Отговорите на всички въпроси понякога се състоят в едно намигане и извръщане встрани. Ах, тези везни, ако се загледаш внимателно сега ще ги видиш как се поклащат. Изящни, малки, точни. Ти полека се издигаш в тях, а мен ме е страх да погледна, колко тежа аз.