NEVERLAND – Ивайло Георгиев :)

Въпреки разликата в годините бабата и козата изглеждат еднакво. Пъргави, мълчаливи и тъжни, с избелели жълти очи, приведени и някак забързани по лакътушещата планинска пътека. Крушата е близо. Докато козата се шмули из околните храсти, старицата ще напълни цедилката с опадали е вече омекнали плодове и после двете заедно ще се спуснат все така чевръсто към селото.
Козата е тъжна. Сама всъщност не знае откъде извира мъката в живота й. Не си спомня нищо, все пак е коза, не човек. Блеенето на мъничките козлета, за които така и не можа да се погрижи преди да й ги отнемат не е оставило следа в съзнанието й.
С бабата нещата не стоят така. Въпреки годините съзнанието й е болезнено бистро. И все онази вечер е в мислите й. Как двамата със Стоян дадоха на животните, повечеряха в мутвака, погледаха новините по телевизията и точно преди да си легнат…
Черни, мускулести, космати ръце блъскат вратата. Циганите са трима. Говорят гърлено, смеят се. Уверени са. Знаят, че ще вземат това, за което са дошли. Не бързат. Стоян се опитва да им се опъне, дори се провиква и посяга с бастуна. Няколко резки удара и той потреперва за последно свит на кълбо край печката… В съзнанието на старицата следващите часове са просто една голяма болка. И срам. „Защо, Господи? Нима не живях като хората? Защо тая мъка и тоя позор? На стари години да ми се случи това, което не съм желала и на най-големия си враг?”
Съдебният лекар и дознателят, натоварени със случая бяха на възрастта на внука й. И двамата проявиха съчувствие. Онова дежурно, служебно съчувствие, което е характерно за хората, които заради професията си са се нагледали на хорската мъка. Естествено, хванаха циганите. Бяха изпили трийсетте лева от пенсията лекомислено, още на другия ден, в кръчмата в центъра на селото. На двама от тях съдът даде по три години условно – досиетата им били чисти, за първи път им било. Третият, рецидивистът, получи ефективна присъда – пет години при първоначален строг режим. Дигнаха го за Пазарджишкия затвор, а жена му, чорлава и отчаяна, дълго кле затворилата се в къщата си старица от улицата. После си отиде, следвана от петте гладни и препъващи се подире й като кученца циганета. Бабата остана сама. За месец-два се посъвзе и махна животните. Те и без това си бяха грижа, а и радост на Стоян. А него вече го няма. Остави само козата, колкото да има кого да погледне в очите сутрин, като стане.
Сега преплита нозе под тежестта на препълнената с омекнали круши цедилка. Като стигне в къщата, ще ги изсипе в бидона , при останалите. След трийсетина дена ще ферментират, после, с количката – в казана. Ще стане ракия. Хубава. По телевизията се чу, че още нямало забрана да се вари ракия. Бойко го бил казал. Ех, щом е тъй – вярно ще е. Нали все пак хванаха циганите… А щом има ракия, и внуците ще дойдат. Първо единия, после другия. Не обичат много да се срещат, дори при нея. И тя ще им даде. Колкото на единия – толкова и на другия. Все пак – нейна кръв са. Ще отдели и някое кило за чужбина. Дъщеря й в Гърция ще се зарадва, ако получи колет с нещо домашно, от село. Има и хора, дето всеки месец пътуват дотам с бусовете. Ще си плати, ще откарат колетчето.
Стигат в ниското. Вляво от пътеката са се ширнали селските гробища, комай по-големи от самото село. Козата свръща в зелените, все още свежи храсталаци. Бабата присяда в страни. Нещо се надига в гърдите й. Иска й се да плаче…