СВЕТОФАРИ

Ооо, как мразя Понеделник сутрин! Не понасям лудницата на големия град! Клаксони, линейки, полиция, пожарна – а-а-а-а-а-а-а. Дилемата ми е с какво да стигна до университета - метрото или автобуса? И в двете е адска бутаница, но на метрото трябва да се прекачвам ,а и имам много време. Днес ще бъде автобус. Искам да отбележа, че си намирам място да седна – денят се очертава да бъде добър. В последно време критериите ми за добър и лош ден станаха разтегливо понятие – сигурно помъдрявам – кой знае.

Та така … седя си аз сънено – мързеливо и се клатушкам в трафика. От светофар на светофар задръстването става все по – зле и по – зле . Чакаме зелена вълна , ама къде ти. Това е България. Едно голямо задръстване и нищо повече. Едни хора, които само знаят да мрънкат и едни други, дето са се спициализирали да си правят оглушки има няма 4 години. По – добрите могат и по – дълго. Чакам нетърпеливо зелената вълна, защото закъснявам . Закъснявам да живея живота, който искам. А щеше да е толкова хубаво, ако имаше регулировчици – те са по – нагоре в йерархията от светофарите, нали знаете? Но в правилника така объркано бяха обяснени правилата за тяяяях … - едната ръка нагоре, другата до тялото, пък лявата ли беше, дясната ли? И нагоре ли или напред, или с рамо към мен да е застанал, за да имам предимство? А кое рамо? И к’во аджаба беше рамо? Я най – добре да се е надупил регулировчикът, та да може тия с купените книжки, непознаващи Закона за движение по пътищата, да си го … прескачат, както знаят. И пак ще има пищене на спирачки и звук на трошене, когато е червено. А тя и кръвта е червена. Светло и тъмно червена. Вече познавам коя от къде е . Тъмночервената е венозна. Виждала съм я при двете си кръводарявания. Алената кръв е друга работа – тя е артериална и не е забавно, когато я видиш. Миналата седмица един тъпак засече автобуса – не беше видял, че е червено. Секунди след това една жена в автобуса разбра колко е важно да се внимава с червеното, гледайки собствената си кръв.

А аз продължавам да се моля за зелена вълна. Не ми трябва предупредителното жълто. Ние, българите, сме предупредени по природа – имаме си едно наум. Искам колкото се може по – скоро червеният кошмар да свърши. Не искам да ме интересува кой какъв цвят е в политиката – искам българи да мислят за българите. Не искам синята агитка да прави червените още по – червени, окървавени и озлобени. Не искам да виждам зачервените от преумора очи на хората около мен, жертващи съня и здравето си само и само да изкарат някой и друг лев отгоре. Не искам вечно да сме в червения сектор на едва ли не бедстваща държава от третия свят, в която чужденците да смятат, че няма перални.

Искам зелена идея за промяна … Искам и зелена пролет бе , какъв е тоя мрачен и студен Април?? И зеленчуци без нитрати са ми се дояли, ама ще трябва да почакам на баба разсада да стане. Но най – много ще се зарадвам на светофара, когато светне зелено, защото най – после ще стигна до университета, където има хора, които ми показват, че тук – таме още има смисъл. Особено в Понеделник сутрин.

Аз ви казах, че съм помъдряла :)