Акция "България"

Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край...

И всички гордо се докосваме вляво. Гордеейки се, еуфорично изправени на крака. Без дори да се замисляме, че химнът на Република България е променян около 4 пъти. След 1990г. два от куплетите отпадат.
Но! Радвай се, Българио.
Радвай се сега, когато 50% от завършилите възпитаници на твоите гимназии са неграмотни, а всяко осмо твое дете желае да емигрира в чужбина. Гордей се, когато безработните ти братя и сестри са повече от 10% от населението. Чувствай се достойна, когато над 10 000 бездомници обитават катакомбите под прекрасната ти столица София. Гордей се, когато пенсионерите ти получават средно около 140лв. месечно, а децата ти с увреждания биха се зарадвали и на една трета от това. Но ти, Българио, не си виновна за социалната несправедливост, властващата корупция и немотията, нали? Е... искам да ти кажа, че и тези, които са виновни не биха си признали!
Философията на твоите чеда „Ако не помага, то поне няма на къде повече да навреди!” не се оказва най-правилната.
Мила Родино, съжалявам, но ти не си земен рай. И никога няма да бъдеш. Нито за децата ти в инвалидни колички, които знаят, че никога няма да стъпят на крака, нито за множеството наркомани, просяци, бездомници и бедняци по градските улици, за които ти никога не осигури дом и надежда.
Мила Родино, ти никога повече няма да си страната, в която искаха да живеят тези, които сега те напуснаха... и които, парадоксално на това, в момента се въодушевяват, щом чуят името ти.
Защото ти си необятно красива. Да, искам да разбера за всички твои тайни, които криеш някъде из дълбоките райски долини. Искам да прочета всички твои думи, написани по обширните поляни. Искам да вляза във всички твои пещери... и да знам, че единствено от силата на твоята природа зависи дали ще изляза жива. Защото вярвам в теб – също както и те вярваха. Но не ти ги предаде. Предадоха се те самите, че дори се и продадоха. Продават и предават и нас – малките хора. Ах, какви са егоисти!
А сега виждам светла стая, мраморни стени, стъкло и шахматна дъска. А фигурите по нея – кои чисто нови, кои стари и отдавна изгубили дори цвета си, а камо ли да знаят какво им е предназначението. Те се борят, сами със себе си, без да осъзнават. И ето, че шах. Но не, те не искат да загубят, не искат да се предадат и пак намират изход. Отново шах. Но този път излизането от ситуацията изисква повече усилие, но не е невъзможно... ход след ход, след ход... И отново – нов победител, нова игра, но уви - стари и износени фигури.
А ти, мила Родино, ти си някъде отдолу, под шахматната дъска, нарисувана на вече разпокъсана карта, върху която е разлято нещо, плювано е, че дори май някой си е позволил и да стъпи. Но все пак – върху теб играят шах, радвай се!
Мила Родино, извинявай, че ти го натяквам, но ти не си рай! Само защото раят не е на земята и никога няма да бъде.