Разказ без дом

Краят на уикенда. Краят на един перфектен уикенд. Макар и още във Враца, носталгията се появи и аз изпаднах в обичайното мрачно настроение, за което допринасяше и лошото време. Настроението ми се влоши, когато наближавах София, където ме очакваше едночасова пауза в студената и потискаща гара. От тази година съм студентка и ми се налага да сменям два влака - от Враца за Благоевград, и обратно. Винаги избирам последния влак, за са бъда колкото се може по- дълго в познатият град с познатите хора. За сметка на това, обаче, пътувам през нощта и рискувам нещо неприятно да ми се случи.Ето я и София. Надолу през отвратителния, но все пак типично български подлез, през ескалаторите и вече съм в чакалнята. Огромно помещение с белези от едно време, бегло прикрити с нови пейки и безжичен интернет. Знаех какво ме чака там- обичайното. Щях да седна на студената желязна пейка, да послушам музика или да чета, за да убия времето. А то минава невероятно бавно, с каквото и да го „убиваш”.Купих си билет и седнах, а зад мен седеше една бездомна баба. „Не мога да разбера защо хората толкова харесват мястото зад мен”- каза си тя- „Ето- вече са двама”. Недоволството и се долавяше, но аз не обърнах внимание, а седях търпеливо.След известно време, вниманието ми бе привлечено от друга бездомна. Тя бе съвсем сама на пейката, като че ли взела цялото си имущество, което се побираше в три плика от големи вериги магазини. В Америка, бездомниците притежават колички от същите тези вериги, което ме кара да се замисля, че българският бездомник е по- беден дори и от чуждестранните такива.На пръв поглед, тя бе съвсем обикновена жена, изгубила дома си поради неизвестни обстоятелства. Жена на средна възраст, облечена със сив, захабен, но првидно чист анцуг. Зад себе си, тя имаше яке- дебело и топло, също чисто. Кафявите и очи издаваха признак на все още здрав разум и подсказваха, че тяхната притежателка е с добра душа. От единият плик, тя извади три вестника, химикалка и лист. Постави листа, на който вече беше писано, върху вестниците. Аз не спирах да я гледам с интерес. Чудех се, за какво ли можеше да пише? Гледах я непрестанно и на няколко пъти погледите ни се срещнаха, но тя не се притесни от факта, че си има наблюдател. Говореше непрекъснато и толова тихо, че едва долавях дума- две, защото успявах да ги прочета по устните и. Оглеждаше се, сякаш попиваше всеки пътник, чакащ своя влак, всяко движение, всяка малка подробност. Преработваше информацията, търсеше подходящите думи на глас, след което прилежно записваше изречение след изречение.Интересът ми към нея се засилваше все повече и повече. Имаше нещо в поведението и, в начинът и на „творене”. Да, тя твореше. Очевидно пишеше творба, жанрът на който бе неизвестен. В мен се събуди огромно желание да отида и просто да я попитам: „За какво пишеш?”, но страхът от липса на отговор ме накара да остана на мястото си.Пауза. Тя остави химикалката, за да почеше носът си. Пръстите и минаха през прошарените коси и се спуснаха отново към химикалката. Процесът на работа продължи и тя отново се загледа, търсейки какво да опише и запечата на белия лист. Погледите ни се срещнаха за пореден път и аз успях да доловя думите: „... красиво младо момиче, със златисти коси. Тя мислеше за... мислеше...” Тук не успях да чуя, но явно изречението не и допадна и тя го преработи: „Нейните мисли бяха...” отново думите и потънаха сред останалия шум. Нима тя можеше да прочете мислите ми? Нима аз бях настоящият обект на описание? - Явно да.Желанието ми да надзърна, съпътствано с нарастващо любопитство ме накара да я гледам, непрекъснато и съсредоточено. Това, че не успявах да чуя думите и още повече ме привличашe, докато цялата тази смес от емоции не ескалира. Станах и се запътих към нея. Тя не ме гледаше, но аз приближавах. В този момент високоговорителят се включи и противният глас измърмори: „От осми коловоз заминава международен бърз влак за Благоевград, Кулата, Солун...”Толкова бях погълната от бездомната писателка, че съвсем забравих да следя времето.Качих се на влака в последния момент, мислейки за нея. Какво ли пишеше? За какво го пишеше? Тези отговори не успях да получа, но в мен изгряваше надежда за втора среща...